На 13 и 14 февруари в София се проведе Международен семинар „Богомилството на Изток и Запад“. През последните години тематиката за богомилството се превърна в доста интересна не само за България, но и за цяла Европа.
Започнаха да шестват месиански, тълкувания и дори пророчества, апокрифни езотерични теории за Божествения произход на това средновековно метафизично учение, считано от Църквата за опасна ерес.
Създадена през X век в България, тя прекрачва държавните и национални граници и се разпространява в следващите векове и на Запад в много области на Италия и Франция.
А чрез старобългарската християнска и апокрифна книжнина навлиза и сред славянските народи със своите дуалистични възгледи за Добро и Зло, за Господ и Сатана, за това, че материалният свят и човешкото тяло са творение на Сатаната, за непризнаване на политическата власт и земните блага като дяволски и др.
За историята на богомилството и съвременните езотерични опити за неговото тълкуване. Това разказа доцент д-р Костадин Нушев от Богословския факултет на СУ „Свети Климент Охридски“ в интервю за „Телеграф“.
– Доцент Нушев, съществува ли съвременно богомилство и какво точно е то – ново мистично учение, което претендира едва ли не за „месианство“ в прехода към „ново вселенско съзнание“, или става дума за опит за възраждане на старите предхристиянски религии?
– Наистина през последните години тематиката за богомилството придоби една нова и по-различна трактовка и интерпретация от познатите църковно-исторически, академични или културно-политически постулати.
Разпространението на богомилството в Европа.
Ако в една чисто историческа перспектива и от гледна точка на историята на Българската православна църква тази тема е била свързана с появата, разпространението и развитието на богомилството като дуалистична ерес през средновековния период, а през втората половина на ХХ век марксистката историография, разглежда богомилството в контекста на антицърковните, антисоциалните и антифеодалните движения през Средновековието, то в днешно време се оформя и разпространява все повече един литературно-митологичен или религиозно-езотеричен и културологичен наратив.
– През последните години в редица интернет сайтове и онлайн издания се появява едно натрапчиво внушение за наличието на някакво „проклятие на богомилите“ – почти като прочутото проклятие на тамплиера Жак дьо Моле, отправено от кладата през 1314 г.
– Подобно сравнение настина би било, меко казано, пресилено. Великият магистър на Ордена на тамплиерите проклина само крал Филип IV и папа Климент V, а не цяла Франция.
Докато тиражираните напоследък „теории“ според основателя на окултното учение на Бялото братство Петър Дънов проклятието на богомилите тегне над българския народ и българската държава като зла прокоба през вековете чак до днес заради „гоненията“ и „изтреблението“ на богомилите от българските владетели през Средновековието.
В тази особена гледна точка към богомилството и прокарваната връзка между средновековната дуалистична ерес и модерното езотерично и окултно учение на дъновизма има нещо много характерно и симптоматично за особеностите на съвременната чувствителност, отношение и масови представи, но и за налагащата се интерпретация към темата за богомилството в много популярни издания и неангажиращи публикации.
Тези опити за нов прочит на историята на богомилството са показателни и за опитите да се установи някаква митологична представа за дуалистичната ерес и да се прокара мистична връзка между средновековната „българска ерес“ на богомилите и модерното теософско учение на Петър Дънов.
Така се прави опит не само да се подмени историята, но даже и да се възроди самото богомилство в нов вариант, като се представя като съвременно езотерично учение в духа на новите религиозни движения и типичните ню ейдж култове от края на ХХ и първата четвърт на ХХI век.
– Всъщност има ли основание въобще да се говори за някакво „проклятие“? В средновековна България и държавата, и Църквата са се отнасяли направо „либерално“ с богомилите в сравнение с това, което става на Запад с тях?
– Да, богомилите са били гонени от България, но не и горени на клади. Българските владетели и патриарси са прилагали друго наказателно отношение към богомилите. То е било насочено към разобличаване, полемика, опити за вразумяване и изправление. И вече само като крайна мярка е последвало изгонване от пределите на царството.
– Кое тогава подхранва подобни ексцентрични интерпретации, навличащи ни някакъв едва ли не етнонационален грях?
– Този дух на съвременната „езотерична“ интерпретация отчасти се подхранва от предходната антихристиянска и антицърковна интерпретация на богомилството като социално и антифеодално движение. Тя и днес акцентира на търсенето на някакъв прогресивен характер на дуалистичните ереси през Средновековието. Всичко това води след себе си, по думите на професор Георги Бакалов, до една тенденция за „митологизация на българския еретизъм“.
– Какви са опорките на най-актуалните тълкувания, въздигащи една средновековна ерес в съвременен култ?
– Най общо ние се натъкваме на поне две паралелни сюжетни линии. Едната е църковно-богословска и научно-историческа, а другата – литературно-митологична и езотерична. Първата приема, че основател на богомилството в средновековна България, около средата на Х век по времето на цар Петър, е поп Богомил.
Втората линия се придържа към литературните фикции на „богомилските легенди“ и художествени измислици за Боян Магесника като родоначалник и основател на богомилството като едно езотерично, мистично и тайно учение, свързано с манихейството и религията на източните персийски магове.
– Не продължава ли обаче инерцията на марксистката оценка за същността на богомилството?
– Да, през последните години в масовата култура и на едно популярно равнище богомилството се разглежда през призмата на един романтичен подход и чрез митологизиран разказ като прогресивно, предреформационно и предренесансово явление.
Така богомилите постепенно придобиват в масовото съзнание и в интерпретациите на техните почитатели облика на едни реформатори и езотерици, които идват от миналото, но техните поклонници ги възприемат като съществуващи и в днешно време. А някои ентусиазирани езотерици дори имат претенцията да се идентифицират с тях и да възраждат тяхното „тайно учение“ и днес.
– Кога се появява интересът към богомилите?
– Интересът към богомилството възниква в хуманитарната наука през ХХ век. Филолозите, които се занимават с историята на апокрифите в различните европейски литератури през Средновековието, откриват постепенно дуалистичните ереси като алтернативни парацърковни групи и движения, които използват алтернативни на каноничното Свещено писание апокрифни библейски текстове като основа за своите вярвания.
Това поражда интерес към апокрифната литература и простонародните вярвания, към поетиката и естетиката на европейските литератури от късното Средновековие, които възникват на говоримите европейски езици.
Историците на Църквата и на инквизицията в Западна Европа, от друга страна, проучвайки средновековните ереси на катарите и албигойците, логично достигат в своите проучвания до предшествениците на тези западни дуалистични ереси в лицето на богомилството – „българската ерес“.
– Как се променя оценката за богомилството в българската историческа наука?
– Българските историци от първата половина на ХХ век внимателно подхождат към сложната проблематика на богомилските религиозно-нравствени и социални възгледи и разглеждат това дуалистично движение едновременно като еретическо и антисоциално. По-късно в официалната историография започват да се засилват акцентите върху антицърковния и антифеодален характер на идеологията на богомилите.
Така фокусът на изследванията постепенно се измества от сферата на богословието и църковно-догматическата проблематика към една подчертано културно-историческа и социално-политическа трактовка. През 30-те години темата за поп Богомил се интерпретира и от проф.
Петър Мутафчиев във връзка с неговото виждане за „духа на отрицанието“ в българската история, като се прави паралел с аскетизма и християнското отшелничество на свети Иван Рилски.
Това сравнение и опитите да се разглежда една ерес на една и съща плоскост в християнската монашеска традиция показват определени тенденции на нихилизъм и негативизъм спрямо Църквата. Този дух на антихристиянска, антицърковна интерпретация и търсенето на прогресивния характер на ересите води по-късно по думите на проф. Георги Бакалов и до тенденциите на „митологизация на българския еретизъм“.
Въпреки че богомилите отричат всякакво изкуство и материална култура в областта на култа и църковния живот, те упорито са представяни като предшественици на ренесансовите и реформационни движения в зората на Новото време, на индивидуализма и рационализма на Просвещението. И дори на феминизма и правата на жените от по-ново време.
– В крайна сметка не става ли дума за един криворазбран патриотизъм?
– Да, винаги сме наблягали с гордост, че учението на катарите и албигойците е пренесено от българските богомили. Излиза, че те са проводниците на модерното и прогресивно движение в цяла Европа и целия западен цивилизован свят.
Такива патетични нотки започват да се срещат все по-често както в научните изследвания, така и в по-популярната литература за богомилите през втората половина на ХХ век.
Започва все повече да се фокусира не толкова върху религиозно-философските и метафизичните възгледи на богомилите, които са в категоричен разрез с християнството и утвърдените етични норми на европейската цивилизация, а върху радикалния социален и политически прогресистки модел за социална организация на религиозните комуни и като предвестник на социалните реформаторски движения.
– Съществуват ли „чисто богомилски“ апокрифи, които днес се експлоатират от авторите на псевдоисторически съчинения?
– Познатите „богомилски книги“ -„Енох“, Йоаново апокрифно Евангелие, апокрифи за „Адам и Ева“ и апокалиптични „видения“ и легенди, са апокрифни старозаветни и новозаветни книги, разкази, легенди и предания, които са познати на Църквата. Именно те са основата за изграждане на религиозната и философска доктрина на богомилите на Изток и на катарите и албигойците на Запад.
Може да се приеме една такава трактовка за „простонародния характер“ на апокрифната книжнина с нейния народен език и естетиката и стилистиката на апокрифите, с което подготвят в известен смисъл някои процеси и по-късни ренесансови прояви в областта на литературата. Но това влияние върху литературата и изобразителното изкуство е периферно и второстепенно в културния и обществения живот.
– Как може да обобщим накратко какво представлява богомилството?
– Това е едно характерно за Средновековието дуалистично движение, което се е зародило и възникнало през Х век и е проповядвано първо в пределите на българската държава от поп Богомил. Той е реална историческа личност, а не събирателен художествен образ или псевдоним на друг проповедник или анонимен писател на апокрифна книжнина.
Богомилството може да се разглежда и като плод на народното християнство и на българската народна християнска традиция от периода на прехода от езичеството към християнството, отразявайки един преходен етап на двуверие и двубожие през този период на религиозна и културна трансформация на народните вярвания и представи.
Богомилството се оформя и проявява като антицърковно и антидържавно движение, защото е възприемало властта и управниците като „светоуправниците на тъмнината от тоя век“ чрез отрицателно тълкуване на библейските текстове за държавата и земните власти.
Богомилите проповядват и практикуват бягството от „света, който в зло лежи“ и с това са смущавали векове наред духовния, църковния и държавния живот на българите в продължение на дълги исторически периоди през Първото и Второто българско царство.
Всъщност богомилите са част от тази дълга поредица от гностико-дуалистични учения и религиозни движения като манихейство, павликянство и масалианство, които присъстват в историята на Църквата и смущават християнските общности и държавните власти на много места в Европа от късната античност и през всички периоди на средните векове.
Дуалистите са познати още на ранните църковни учители и на Блажени Августин, но в лицето на богомилството възниква едно нео-манихейско движение на Балканите, което се разпространява след X век, но и постепенно заглъхва и изчезва с появата на исляма в балканските страни и с настъпването на модерната епоха в Западна Европа.
