“Не съм тук заради парите! Търсенето! То ме тласкаше, но напоследък корените започнаха да ме дърпат на Запад. Много години живях сам. Може би трябва да се върна. Има приливи, има и отливи. Както вълните на океана, и ние идваме и си отиваме. Още пътища има да извървим – напред и назад. А племената в Папуа Нова Гвинея имат още много години, докато ни настигнат. Въпросът е верен ли е пътят, по който тичаме? И дали те ще ни настигнат, или ние ще се върнем при тях?” – чуди се героят на бъдещия филм на режисьорите Марио Марков и Панчо Цанков – Любо Крокодила.
Мечтата ни се сбъдна едва тази година, спечелвайки конкурс в Националния филмов център. Направихме добра подготовка и заминахме щастливи към Южния Пасифик. Заедно с героя на нашия филм се гмурнахме в леговището на времето и следвайки дирите на изчезнали през Втората световна война сандъци със злато, се докоснахме до магията на Папуа Нова Гвинея! – разказва специално за “Над 55” сценаристът и режисьор Марио Марков.
Историята на Любо е невероятно приключение, започнало по времето на соца. Кореняк софиянец, той е женен за младо красиво момиче. Не го блазнят благополучието на големите градове и пухените завивки. Копнежът по девствени територии го зове като непреодолим повик на духа и кръвта.
Има усет към изящното, рисува картини и търси свободата в нейния чист, екзистенциален вид
Така, както я разказва само Джек Лондон. Любо е далече от див и агресивен варварин, груб мачо, а за него София е скучно място. Животът си тече в своите коловози, нищо ново не се случва, няма приключения. “Желязната завеса” е спусната и от България по това време в чужбина могат да излизат само отбрани хора.
Един коловоз, по който човек се движи, а тоталитарният режим се грижи никой да не се оглежда встрани. Жаждата за свободен живот не му дава мира, а Любо е обсебен от идеята да напусне комунистическа България на всяка цена, разказва Марио Марков, решен да превъплъти историята на Крокодила в шестсериен филм.
Любо, заедно с двама приятели, бяга за Америка. След непреодолими мъчнотии прекосява Югославия и преплува за една нощ залива при Триест, въпреки бурята и акулите. Попада в лагер в Италия. Запалва се по екзотични разкази на австралиец и вместо за Америка, заминава за Австралия.
След сблъсъка с работническата действителност в заводите на “Форд” с изненада открива, че просто е сменил една матрица с друга. Осъзнавайки, че не може да е щастлив с нещата, които се харесват на другите хора, започва да търси нестандартни начини на живот, за да намери себе си. Жена му също тръгва по неговия път и го намира. Живеят щастливо, докато не забременява и се връща обратно. Той разбира, че жената, която обича, иска да живее в матрицата, и е принуден да се раздели с любовта си. Така стига до лова на крокодили.
Отчаян, се запознава с двама братя ловци на крокодили и се впуска в безумно приключение.
Крокодилът е олицетворение на сила, ловкост, загадъчност и хитрост. Символ за мъжкото достойнство
В Древен Рим е смятан за покровител на живота и смъртта, за пътеводител на прераждането. Любо усеща приликата си с тези животни и спира да ги ловува. Самоуверен и пълен с надежда, изгражда желания си собствен свят, за което плаща със самота. Осъзнава цената на своя избор и го отстоява. Движещ се често на ръба на закона, иска не просто да оцелее. Иска да е самото приключение. Неговата естествена среда не са авенюта и молове. Дори не превзети сафарита и стрелба по животни от луксозни джипове и хеликоптери, а пустош, жега, прах, змии и крокодили.
Среща очи в очи грамаден крокодил, който не го напада. Тогава решава, че повече не може да убива Продава кожите на черно и започва собствен бизнес.
Става запален златотърсач и скоро заминава за Папуа Нова Гвинея. Казва, че там реките са като банки, пълни със злато, охранявано от хищни влечуги. Трябва само да си смел, да влезеш и да го изтеглиш.
Постепенно образът на героя на бъдещия филм успява да отговори на въпроса ЗАЩО. Какво го бута да се откаже от всичко и да отиде на края на света. Любо разкрива своя невероятен стремеж към свободата от най-чиста проба. Да правиш каквото си искаш и както си искаш.
Да живееш на високи обороти, без лицемерни норми, тъпи правила и тесногръди ограничения
Отделно от това, липсата на негативизъм, добронамереността и благодарността му към хората, истинската любов към папуасите и културата им, към самородното злато, което за него изразява свободата, го правят човек от плът и кръв. Постепенно достига до апогея в развитието си с живота сред племената – свободен не само от системите, но и от цивилизацията.
Странник с неукротим дух, карайки ни постепенно да разберем, че дори и да не намери съкровището, е намерил смисъла на живота си, който не се измерва със злато.
“В странния карнавал с маскирани хора кукерите танцуваха под митичния ритъм на чанове и тъпани. Сред суматохата само аз бях без маска и се лутах в олелията. Най-после успях да се отделя от танца и вървях по изровен от пороите път.
Подминах простреляна от ловци табела “ГРАНИЧНА ЗОНА” и мъчително приближих до изоставена застава. Отпред на фасадата се гърчеше, все едно писан с керемида, надпис – “БДИМ ЗА РОДИНАТА”. Не му обърнах внимание и продължих по стръмното. Стърчащи железа бяха надвиснали като призрачни лешояди от двете страни на браздата. Вятърът тихо дращеше в окъсаната бодлива тел. Вече не чувах и птичките. Само стъпките ми пукаха в тишината – пук, пук. Стигнах до граничния камък и точно да го прекрача, пак се събудих…
Лежа на морския бряг. Пясъкът е толкова жълт и водата толкова синя, че цветовете присвиха зениците.
През полуотворените ми очи железните пилони се превърнаха в палми, натежали от кокосови орехи
Краят на плажа се губеше далече и усещането за свобода бе опиващо. Седнах на пясъка, захласнат от прилива на океана. Вече виждах по-ясно. Неусетно белите вълни, разделящи синия и жълтия цвят, ме потопиха в спомена на отминалите години. Често се връщам към онези първи стъпки, разказва Любо Крокодил.
На бала в Художествената академия бе пълно. Даже по стълбите имаше хора. Китарите на “Сребърните гривни” блестяха на сцената. Музиката се удряше в прясно боядисаните стени, връщаше се обратно и пак препускаше навън, за ужас на многото милиционери отпред. Някой ме потупа по рамото: бе моят човек. Знаехме се от махалата. Слабичък, с фини като на пианист ръце. Майките ни бяха приятелки и израснахме заедно. Продаваше така мечтаните бележки, наречени Открит лист – по 50 лв. парчето.
Цял следобед тихо обсъждахме различни варианти. В Югославия по това време се продаваха страхотни шоколади
Решихме да минем през поста и ако ни спрат, да кажем, че отиваме да си купим. На Ники му се струваше малко наивна цялата работа, но накрая се обединихме около шоколада. Стиснахме си едновременно ръцете и се разделихме до следващата съдбовна сутрин.
… Провериха ни документите при Драгоман и след малко пред очите ни се откри идилична картина. За разделените роднини от двете страни на границата съборът в Калотина бе единственият начин да се срещнат. В суетнята хората изпускаха тежките торби с храна и стоки и се прегръщаха просълзени.
Целуваха се, танцуваха, а цялата земя бе покрита с домашно приготвени баници
В края на поляната имаше рекичка и мостче. Български и югославски милиционер стояха в края му и си говореха. Съборът бе на българска територия и югославяните, връщайки се обратно, ги поздравяваха, без да спират. Оставихме моторите близо до мостчето и наблюдавахме ситуацията. Гледах милиционерите и стисках сто долара в ръката си. Бях пренавит като на олимпийска гонка. Стигнах края на моста и поздравих югославската фуражка. “Здраво, друже, како си?, Добро, добро…” Ясно бе, че трябва бързо да изчезваме, а стояхме като парализирани. Постепенно осъзнахме, че най-после сме го сторили. Не вярвах, че може да е толкова лесно. Чакаха ни още много препятствия, но бяхме направили първата крачка…”
Паулина БОЯНОВА
Снимки личен архив
Цялата завладяваща история на златотърсачът ще можете да гледате в ефира на БНТ.
