В началото на миналата седмица Доналд Тръмп спечели първичните избори на републиканската партия в щата Айова, което го доближи значително до възможността да бъде номиниран за кандидат-президент, пише History.com.
В следващите месеци ще стане ясно и кой ще е неговият опонент от страна на демократите, като най-вероятно това ще бъде настоящият президент Джо Байдън.
Какво обаче представлява изборната система отвъд Океана и защо американската политика е доминирана от две основни партии в продължение на близо два века?
Всъщност, американската двупартийна система е установена малко след основаването на държавата.
Фундаменталните разногласия относно ролята на федералното правителство и системата, в която победителят получава всичко, тласкат политическата система в САЩ към двупартийния модел.
Ранните политически фракции
При определянето на рамката за правителството на Съединени щати през 1789 г., конституцията не споменава политически партии. Много от основателите на нацията изпитват дълбоко недоверие към подобни партизански групи.
Александър Хамилтън, например, нарича партиите „най-фаталната болест“ на народните правителства, докато Джордж Вашингтон предупреждава в прощалното си обръщение през 1796 г., че политическите фракции ще доведат до „страшен деспотизъм“.
По това време обаче отделни фракции вече са започнали да се формират в младата нация. По време на президентството на Вашингтон политическите елити се разделят на два противоположни лагера – федералисти, водени от Хамилтън, и антифедералисти (или демократични републиканци), начело с от Томас Джеферсън.
Тези две групи спорят ожесточено за това колко мощно трябва да бъде новото федерално правителство спрямо отделните щати, както и дали Съединените американски щати трябва да се присъединят към Великобритания или Франция в някаква форма на съюз.
„Очакванията и надеждите били, че е възможно да се създаде правителство с разделение на властите, което да прилага политика за общото благо.
Това предполага, че има политики, за които всички биха се съгласили, че са най-добрите. Но всъщност, не се постига подобно съгласие“, казва Сам Розенфелд, доцент по политически науки в университета Colgate.
Появата на демократите и републиканците
Изборите през 1800 г., в които Джеферсън побеждава Джон Адамс, бележат началото на края на федерализма, който на практика изчезва като политическо движение до края на войната от 1812 г.
Този период, по време на президентството на Джеймс Мънро, остава в историята като „ерата на добрите чувства“ поради относителната липса на национални партийни разделения.
Изборите от 1824 г., в които Джон Куинси Адамс печели президентството, въпреки че получава по-малко гласове на народните избори от Андрю Джаксън, са ключов момент от американската политическа история.
Поддръжниците на Джаксън, водени от Мартин Ван Бурен, формират нова коалиция, основана на идеалите на Джеферсън, която впоследствие се превръща в Демократическата партия.
През 1828 г. и 1832 г. тя успешно се обединява зад Джаксън на изборите, по време на които се формират предизборните събрания и номинационните конвенции, които характеризират и съвременната партийна политика.
Междувременно, онези, които се противопоставят на политиката на Джаксън, създават Партията на вигите, която се доближава до федералистката традиция в подкрепа на по-мощно централно правителство.
Вигите се сриват през 1850 г. и се появява нова републиканска партия против робството, която се сблъсква с демократите. Въпреки че нейните позиции и принципи се променят значително през годините, двете партии остават доминиращи в Съединените щати до ден днешен.
Защо избирателната система в САЩ е благоприятна за двупартийния модел?
За да разберем защо двупартийната система е толкова здраво вкоренена в Съединените щати, е важно да разберем как протичат изборите там.
Системата на представителство в САЩ се основава на това кой печели най-много гласове във всеки район, като не е необходимо той да е получил пълно мнозинство.
Освен това всяка отделна област, независимо дали е конгресен окръг, щат или нацията, като цяло, се представлява от един член, а не от пропорционално представителство въз основа на броя на получените гласове.
Фактът, че подобна едномандатна областна система, в която победителят печели всичко, насърчава двупартийна организация, понякога се обяснява с концепция, известна като „законът на Дюверже“, кръстен на френския политолог Морис Дюверже.
„Много политолози ще кажат, че това, всъщност, не е твърд закон, а по-скоро тенденция, която показва, че едномандатните райони и мажоритарните избори са склонни да създават стабилни двупартийни системи и да затрудняват включването на „трети страни“ и по-малки играчи“, обяснява Розенфелд.
Причината, според него, се крие в това, че избирателите гласуват стратегически.
Изправени пред множество кандидати в система, в която победителят взима всичко, хората се притесняват, че ако гласуват за любимия си кандидат, който няма особено големи шансове, всъщност, могат да подкрепят онзи, когото най-малко биха искали да спечели.
В резултат на това те са склонни да гласуват по-скоро за най-приемливия кандидат, който обаче все пак е на някаква избираема позиция. А в САЩ това почти неизменно е или републиканец, или демократ.
Първичният изборен процес в САЩ, според Розенфелд, също канализира конфликта относно политиката вътре във всяка партия, като в идеалния случай произвежда кандидати, които могат да се харесат на възможно най-широката коалиция от избиратели.
Точно това представляват и първичните избори, част от които беше вотът в Айова преди седмица. „Същият вид конфликт в други държави обикновено генерира нови партии. Тук той се канализира вътрешнопартийно“, казва още политологът.
Поради тези структурни характеристики, наред с други причини, двупартийната система остава устойчива през последните два века от американската история, въпреки че някои проучвания на общественото мнение показват известен спад в нейната популярност.
„Опитвам се да обясня на моите студенти и на други хора, че ако наистина искат повече възможности за избор и са недоволни от двупартийността, трябва да помислят много по-сериозно за реална промяна на правилата на американската конституционна и избирателна система. Не става въпрос само за намиране на наистина харизматичен трети кандидат“, казва още Розенфелд.
