Кристина Белчева е актриса и певица, но смята себе си на първо място за съпруга и майка. Била е автор и водещ на знаковото предаване по БНР “Часът на думите” и 7 години автор и водещ на телевизионното предаване “Най-хубавото нещо”. Доскоро преподавател по актьорско майсторство в Музикалната академия и автор на програма “Медийно поведение”.
Сега работи като главен експерт в Дирекция “Култура” на Столична община, участва при подготовката на концертите, организирани от тяхната фирма “БЕЛКОН” ЕООД, и играе в “Пеперуди, пеперуди” на Алдо Николай в “Нов театър” НДК. Предстоят и европейски гастроли на спектакъла.
– Знаете ли, че в интернет влизат по 150 хиляди души, за да слушат известните песни на Михаил Белчев?
– На последния ни концерт имаше правостоящи. Нормално е, всички песни, които прозвучаха, са част от живота на хората. Както Мишо обича да казва: “С тези песни са се обичали, обичат и ще се обичат хората”. Често със сина ни Константин тримата си говорим как сега почти няма такива вълнуващи песни, които да докосват, вълнуват, променят съдби…
– Разкажете къде и как се запознахте с Михаил Белчев?
– То е казано, когато се появи истинската любов, Бог ще стори останалото
Нашата любов е от 1983 г. След като завърших Театралния институт, ВИТИЗ, бях разпределена в Ловешкия театър. В един ноемврийски ден тръгнах, ей така, на гости на една приятелка адвокатка. Нали казват, че няма случайни случайности?! Моята е точно такава. Дни преди това слушах една песен на Лили Иванова, “Самота”, по стихове на Михаил Белчев. Питах се къде ли са тези сантиментални мъже, които да измислят такива стихове.
Говорехме си с приятелката ми, когато се позвъни. Беше поетът Ивайло Диманов, който водеше със себе си Михаил Белчев. Бяха пристигнали от София. Така се запознахме и от този ден вече не се разделихме никога. Мишо имаше концерт в Габрово, аз отидох с него, после той с мен в Ловеч, където ми предстоеше отговорна премиера. С удивление откривахме, че мислим еднакво по темите, за които говорехме.
– Как стават тези съвпадения?
– Съдбата следва своите пътища. Ние двамата сме толкова еднакви, че срещата бе сякаш неизбежна.
– Как, понякога нямате ли противоречия?
– Как да стигнем до противоречие, като за каквото и да заговорим, сме на едно и също мнение. Каквото трябва да купим, избираме едно и също. Еднакво чувстваме и преживяваме нещата от живота, харесваме едни и същи филми, концерти, творци. Даже за най-дребни неща сме на едно мнение.
– Не става ли скучно при такова взаимно разбирателство?
– Как да е скучно!? Точно обратното, много е радостно. Дори детството ни е едно и също. Еднакво са ни възпитавали родителите. В моя дом баща ми беше невероятен човек – благороден, добър, никога не е имало повишен тон. Чувствах се спокойно и закриляна с майка и татко. Починаха на една и съща дата. Майка ми почина наскоро, на 93 години. Гледахме я вкъщи.
Никога не бих се съгласила да пратя майка си в хоспис
Не мога дори да допусна подобна мисъл.
А Мишо ми е разказвал как баща му се прибирал с букетче теменужки. Майка му толкова ги харесвала! Двамата са се обичали много.
Аз съм много против състезанието в семейството. За мен е важно да създам комфорт на Мишо, за да работи спокойно.
– Обикновено семействата се карат заради пари. Кой какво е купил, кой дал повече…
– Ако живееш с един човек, трябва да забравиш какво даваш. И да не смяташ, че си ощетен, а другият живее на твой гръб. Оттам започва раздразнението и отчуждението. Щом сте заедно, вие се пазите един друг, готови сте да помагате. Да стават скандали заради пари, това е безумие. Не съм го видяла това в моето семейство. Татко бе инженер, майка ми медицинска сестра. Моята баба живееше с нас. Аз мислех, че всичко е безплатно, защото никога не са говорили кой ще плати ток, вода, парно… И през ум не ми минаваше, че всичко това се плаща. Битът наистина е голяма пречка за съжителството на хората. Той съсипва много семейства. Но ако двама души са се събрали с обич, ще се намери решение. Винаги се намира решение. И трябва да проявяваш разбиране в трудните моменти на човека до себе си..
– Криси, у вас има едно красиво излъчване, една доброта, която се предава на човека, с който говорите.
– Знам само, че ако съм добър човек, това ми се връща по някакъв начин. Винаги има трудности в живота, но не трябва да се драматизират, защото тогава се задълбочават.
Не ми се е случвало да съм сърдита на някого и да не му говоря
Не разбирам това състояние. За мен всичко започва от дома. Каквото е възпитанието в семейството, това е основата. Децата са най-уязвими. Ако в тази възраст се държиш с тях лошо, всичко попива в душата им и руши онази чистота, с която човек се ражда. Когато се сблъска с груби заповеди, подценяване, физическо или психическо насилие, детето дълбоко страда.
– Как възпитавахте вашия син Константин?
– Той бе очакван с много любов, така че бях готова от всичко да се откажа, за да има безгрижно детство и да не се налага да ходи в детски ясли или градина. Не че е лошо, но аз не съм ходила, Мишо не е ходил и мислим, че на детето в тази възраст си му е най-добре у дома. Децата попиват всичко от родителите си. Уроците сами присъстват, не можеш да ги измисляш. Неслучайно е казано – първите седем години.
– Добре, възпитаваме добро дете, но после животът е по-суров? Как ще се защитава?
– Аз винаги обяснявах на сина ни, че хората са различни, че това вкъщи е нашето семейство. А навън може да срещне по-груби хора… Но той израсна много разумен, даже по-разумен от нас. Един път ми казва: “Абе, мамо, често мисля, че аз съм ви родител, а вие сте ми деца и аз ви пазя. Понякога сте толкова наивни, доверчиви”.
Децата сами се учат да разпознават хората и нещата в живота. Константин от малък си беше сръчен. Често караше баща си да заваряват разни неща, да поправят вкъщи каквото трябва да се ремонтира. Мишо е завършил Минно-геоложкия институт, първата му специалност е инженерна, но хич не му се занимаваше с ремонти. Докато Косьо е цар, няма нещо, което да не може, а и го прави с уникален перфекционизъм.
Сега, когато Константин е на 27 години, виждаме колко е отговорен. Ето концертите ни например, той се занимава от начало до край с договорите, авторското право, контактите в градовете от турнето, рекламата. Сам избира: или да осигурява сцената, или да пее с нас двамата на сцената. Казва ни: “Не може и двете. Еднакво отговорни са”. Той завърши специалност “Защита и управление на националната сигурност” във Варненския свободен университет “Черноризец Храбър”. Изучил е правните закони и сигурно ще запише втора специалност право. Изключителен китарист е, има сценично поведение, пее и най-важното – има разпознаваем глас, но е и с много високи критерии, което го прави много взискателен към всяка негова изява на сцената.
– След многото награди от “Златният Орфей” за Михаил Белчев, след куп международни награди той няма ли да напише като много от своите колеги своя биографична книга?
– Наскоро бяхме поканени от Братя Аргирови на тяхната премиерна книга. Там мъжът ми получи от издателство “Софтпрес” предложение да напише за своя живот. Така че вече започна. Що се отнася до здравословните проблеми, няма как, всеки ги има в тази възраст, важното е, че духът му е младежки, продължава да записва нови песни и те бързо стават популярни, дори сред по-младото поколение.
– Колко от нашите певци пеят песни по стихове на Михаил Белчев?
– Почти няма наши изпълнители, които да не пеят песни по текстове на Михаил Белчев. Лили Иванова има албум изцяло по текстове на Мишо, група ФСБ, “Щурците”, Васил Найденов, Силвия Кацарова, Веско Маринов, “Тоника”… Няма някой, който да не е поискал текст за песен от Мишо. Повече е писал за другите, отколкото за себе си. Последният му албум преди промените, наречен “Преквалификация”, е с текстове, в които е предвидил сякаш всичко, което ще се случи след 1989 г.
Последната му нова песен току-що е записана – стана много вълнуваща, по стихове на Недялко Йорданов и музика на Хайгашод Агасян.
Савка ЧОЛАКОВА
