Вече 75 години състезатели и треньори на ВК ЦСКА пишат волейболната история на България. Рубриката „Червените волейболни сърца на България“ ще ви припомни миналото и ще ви разкаже настоящето на едни от най-големите легенди на армейския клуб.
Елица Никодимова е родена на 01.06.1972 година в София. Тя е дългогодишна състезателка на ЦСКА и на националния отбор. Има пет титли с червения екип. Част е от едно истинско армейско семейство – дъщеря е на легендата Аспарух Никодимов, съпруга на Сашо Попов и сестра на Десислава Никодимова.
– Госпожо Никодимова, кога и как разбрахте, че волейболът е вашия спорт?
– Още в четвърти клас започнах да тренирам волейбол, но не ми хареса и се отказах. По-късно, когато вече бях шести клас, Фани Шаханова ме убеди да пробвам отново и този път беше завинаги. Кака Фани, както всички я наричахме, беше невероятен психолог. Знаеше как да подходи индивидуално към всяко дете, на кого да се скара, кого да погали, как да те накара да се чувстваш значим и важен. Всички я обожавахме и й вярвахме безрезервно. Надявам се да има повече треньори като нея.
– Много време ли бе нужно, за да пробиете до женския отбор?
– По онова време треньор на женския отбор беше Васил Симов. Той имаше много правилна стратегия за интеграция на девойките към жените. Взимаше ни на групи от по 3-4 човека и тренирахме с представителния отбор на ротационен принцип. Така, от една страна той ни опознаваше и ни учеше, а от друга ние се адаптирахме към големия волейбол. Преходът ставаше плавно и естествено. Когато официално ме взеха в женския отбор, за съжаление, Васил Симов беше решил вече да се отказва от треньорската си дейност, но той правеше всичко интелигентно и с мисъл. Така направи и с оттеглянето си. Привлече Иван Николов за свой помощник и наследник, работиха заедно една година и след това бай Иван пое отбора. По този начин стилът на работа остана същият.
– Помните ли първия мач, който изиграхте при жените?
– Помня първият път, когато ме пуснаха за малко. Беше в Русе, срещу Дунав. Толкова се вълнувах, че сърцето ми щеше да изскочи. Тогава звездите в отбора бяха Еми Пашова, Пенка Натова, Дарина Бонева и моята сестра Деси. Те всички бяха прекрасни, никога не са се държали с нас, по-малките, лошо или високомерно. Винаги ни помагаха и по време на мач и по време на тренировки. Чувството, че винаги има някой до теб, който ще ти помогне и подкрепи беше невероятно успокояващо.
– Къде се чувствахте най-добра и полезна на полето?
– В зона 4. Макар че всички бяхме научени да можем всичко, цял живот съм била посрещач. Най-силният ми елемент беше посрещането. Просто имах някакъв вътрешен усет.
– Кои са треньорските имена, оставили трайно присъствие в кариерата ви?
-Като започнем от детските години, това са Фани и Райчо Шаханови (кака Фани и бате Райо), така ги наричахме всички в клуба, Ася Гребенчарска и Мария Минева. След това, в професионалния волейбол, макар и за малко да се докоснах до Васил Симов, той остави следа в моето съзнание. Най-голямо влияние, не само за мен, но и за цялото ни поколение – Тони Зетова, Юлия Иванова, Нели Маринова, Валя Борисова, оказа Иван Николов. Той ни формира като състезатели и като колектив. Грижеше се за нас като баща, даваше всичко за нас. Българският волейбол загуби много, заради това че той си отиде толкова млад от този свят. Можеше да научи десетки млади хора на тази прекрасна игра. След Иван Николов треньорското кормило пое Димитър Каров. Благодарна съм, че имахме шанс такива звезди на българския волейбол да работят с нас и да оставят отпечатък върху нашето развитие. Благодарна съм на всеки един от тях.
– Кои бяха по-емоционалните мачове в които играхте с ЦСКА? Силните, любимите ви срещи?
– Десетки са вълнуващите срещи. Ние играехме и много международни мачове, играли сме множество решаващи двубои. Възприемам волейболната си кариера като една обща емоция, а не като отделни моменти. Щастлива съм, че бях част от едни прекрасни, силни години за ЦСКА. Ние бяхме хегемон в българския волейбол и извоювахме доста титли и медали за любимия клуб.
– Имахте ли по-трудни моменти, контузии или други проблеми свързани с онзи период?
– Имала съм доста контузии, но последната сложи край на кариерата ми. Случи се на финален мач с Левски, в зала „Универсиада“. Скъсах два менискуса и предна кръстна връзка, имах отчупен хрущял и наранена кост, беше много тежка травма. Последваха две операции и две много трудни за мен години, в които на моменти бях щастлива, че мога да ходя. За щастие, това вече е далеч зад гърба ми.
– Кои ви бяха най-близките момичета в отбора?
– Всички бяхме много близки, бяхме приятели и с мъжкия отбор. Чувствахме се като едно голямо, задружно семейство. До ден днешен имам приятелски отношения с Валя Борисова, Юлия Иванова, Тони Зетова. Разбира се, сестра ми Деси ми е най-близкия човек.
– Как се разви живота и кариерата ви след ЦСКА и изобщо има ли „след ЦСКА“ при вас?
– След като приключих със спорта се отдадох, на първо място, на семейството си. Със Сашо имаме две прекрасни дъщери. Доволна съм, че имах възможност да съм плътно до тях в израстването им. Те са нашата гордост. Не титлите и спортните успехи, а нашите деца са най-голямото ни постижение. Междувременно завърших висшето си образование, а след това открих, че уеб дизайна и дигиталния маркетинг ме привличат много. Така че се впуснах в придобиване на нови знания. Именно част от тях ми дадоха възможност да помагам на любимия клуб. От доста години помагам за сайта и социалните мрежи на ЦСКА. В по-късен етап открих и необятния и вълнуващ свят на финансовите пазари, които се превърнаха в мое основно занимание.
– По-трудно или напротив, по-сладко беше да играете на полето с тази славна фамилия?
– За мен винаги е било чест да нося тази фамилия. Гордея се със спортните постижения на татко, той е оставил едни от най-хубавите и ценни следи в българския футбол. За мен още по-важно е, че той е безкрайно добър и земен човек. Винаги е готов да помогне, дори на непознат. Много често го давам за пример, затова как, когато бяхме прохождащи във волейбола със сестра ми, той стоеше далеч от волейболната зала. Не идваше на тренировки, не идваше на мачове, за да не оказва влияние върху нашето развитие. Чак, когато станахме професионалистки и беше ясно, че няма как да сме връзкарки, започна да идва на мачове. Благодарна съм му, че постъпи така. Не всички родители разбират, че прекалената намеса и болната амбиция, спрямо децата, понякога нанасят огромни щети.
– Играете и с вашата сестра Десислава. Разбирахте ли се добре в отбора, имаше ли сестринска подкрепа или опитвахте да се държите по-професионално?
– Да, имахме късмет със сестра ми да играем заедно в ЦСКА, в националния отбор и една година във Франция. Винаги много сме си помагали и подкрепяли. За няколко години бяхме съотборнички, но завинаги сме сестрички, така че разбира се сестринската любов винаги е взимала превез над всичко останало. Така е и до ден днешен. Прекрасно е да знаеш, че на този свят има човек, който те обича безусловно и винаги е зад гърба ти.
– И сега сте близо до волейбола, но все пак встрани. Защо не поехте по пътя на треньора?
– Животът на спортист е много интензивен, натоварен и свързан с непрестанни пътувания. След като приключих спортната си кариера, имах нужда да се откъсна от този ритъм, да обърна повече внимание на семейството си и да потърся ново поприще.
– Изживявате ли сега по-емоционални, както успехите, така и трудните моменти на ЦСКА, предвид и усилията, които влага вашия съпруг Сашо Попов?
– Емоцията наистина е по-различна. Сега става въпрос не само за спортни успехи, става въпрос за съдбата на клуба. През годините Сашо положи неимоверни усилия, свидетел съм на всичко, което преживя. Щастлива съм, че устоя, то нямаше и как иначе да бъде, това беше за него въпрос на самоуважение. Малцина знаем какво му костваше всичко това. До него плътно беше и Верка Николова. Има още няколко човека, чиято лоялност и подкрепа са забележителни. Това са Ина и Боян Пантелееви, Максим Михайлов, Ивайло Стефанов и Юлия Иванова. Те останаха и в най-трудните моменти, бориха се и помагаха за стабилизирането на ЦСКА. Този страхотен колектив, който Сашо създаде, успя да измъкне клуба от дълбоката криза и сега, всички те заслужават да работят спокойно и да жънат успехи. Сигурна съм, че след всички трудности ЦСКА отново ще бъде там, където му е мястото – на върха.
