Иван Халков е от българите, които след дълги години на емиграция се завръща в България, след като навършва възрастта за пенсия, пише Марица бг.
Преди две десетилетия решил да емигрира, въпреки че в Банкя има къща на три етажа и кола. Ходи на работа в София. След т. нар. демокрация се разочаровал от начина, по който се развиват промените, и си дал сметка, че е по-добре да отиде в държава, в която нещата са уредени и предвидими.
Тръгва за Испания, без да знае чужд език, без познати или фирма, която да му осигури работа. Освен това заминава на възраст, когато вече има семейство и отраснали деца. Заминава с идеята да остане завинаги.
Връща се единствено, защото родителите му в България вече са възрастни, болни, с ниски пенсии и им е трудно да се справят сами.
Иван избира живота на емигрант няколко години след промените.
„Реших, че не мога да живея със символично заплащане и без осигуровки. Предлагали са ми и добра работа, но с риск да остана без пенсия.
Видях, че и за децата ми не се очертава добро бъдеще. Опитах да започна малък бизнес в родния си град, но бързо разбрах, че и в „новото време“ мечтите на малките хора за по-добър живот и развитие си остават просто илюзии.
Това беше периодът, когато обикновеният човек трудно можеше да започне нещо сериозно, без да има или здрав гръб и връзки, или достатъчно голям капитал.
Признава, че още с тръгването си е имал стратегия. Решил да създава контакти не с българите в Испания, а с местните хора.
Отначало приел първата предложена работа в малко животновъдно стопанство. Като човек, който се е занимавал с екстремни спортове, пещерняк и катерач, несгодите не му пречели.
„Къде ще спя и колко пъти ще ям на ден не беше от значение. Знаех, че стъпка по стъпка трябва да се оправям сам.
Живота в България го бях отписал и нямах намерение да се връщам“, разказва бившият вече емигрант.
Работел съвестно, не отказвал предложения, но и отстоявал правата си. Така се запознал със семейство от местното църковно настоятелство.
След като го опознали и гарантирали за него, започнал работа и в частно ловно стопанство, където цикълът бил затворен и целогодишен. Работният ден бил 5 дни по 8 часа, но по време на кампании приемал да се труди и в събота, и в неделя. Всичко това обаче се заплащало в пъти по-добре от нормалната дневна надница.
„Когато се установих, дойдоха и децата, които сега пък имат свои деца. Те никога няма да се върнат, защото животът им вече е там – изучиха се, имат добра работа, семейства…“
Съветът на Иван към тези, които искат да емигрират, е, за колкото и време да отидат, да работят така, все едно че ще останат завинаги, защото нищо не се знае.
Като човек, живял в чужбина и пътувал много, Иван е категоричен: никъде по света няма доволен пенсионер, защото стандартът ти пада.
В Испания обаче за пенсионерите има редица облекчения, особено що се отнася до здравеопазването, а обикновено хората започват да боледуват, когато остареят и се пенсионират.
След като се връща, за да гледа възрастните си родители, Иван все пак решава да остане в България. Доволен е от живота си.
Получава половин българска и половин испанска пенсия, тъй като и трудовият му стаж е бил горе-долу поравно в двете страни.
Съотношението между двете в парично отношение обаче е 4:1 в полза на испанската. Убеден е, че ако беше останал в България, би му било трудно да свързва двата края.
В момента Иван е доволен от пенсионерския си живот. Кара хубава кола, има кемпер, с който обикаля страната, грижи се за градината и пътува на екскурзии до екзотични места, които са му слабост.
Не пропуска интересен концерт, изложба или постановка в столицата. Признава, че единственото, което липсва в живота му на пенсионер, са децата и внуците.
Кърджали и Смолян – донори на работна сила
Единадесет области у нас са най-големите „донори“ на работна сила за чужди държави, основно от Европейския съюз. Над 5 на сто от населението на Видин, Враца, Габрово, Кърджали, Кюстендил, Ловеч, Разград, Сливен, Смолян, Търговище, Хасково е заминало зад граница през последните 10 години. Предпочитаните държави за полагане на труд през последните пет години са основно държави от ЕС.
Това показват данните от проучване, осъществено за Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ в рамките на трансграничния проект „Сътрудничество за достойни условия на труд“. Изследването бе оповестено в началото на тази година.
В чужбина работят хора на всякаква възраст – от 18 до 55. Преобладават обаче активните българи над 30 години. От гледна точка на пола мъжете преобладават в съотношение 53% към 47%, но делът на жените постепенно нараства с повишаване на възрастта, като при възрастовата група 46-55 години дамите доминират.
Според изследването през последните години делът на хората, които заминават зад граница, бележи тенденция на спад. Като част от причините за това се посочват наложените ограничения покрай коронавируса и рецесията в Европа в резултат на пандемията и на войната в Украйна.
Специално по време на пандемията ситуацията беше много особена, разказват посредници за работа в чужбина. Имаше огромен глад за служители в логистичните центрове заради небивалия ръст на онлайн търговията.
В същото време обаче хората се страхуваха да излизат зад граница. Течеше точно обратната тенденция – много гастарбайтери се завърнаха в родината задълго. Така за тамошните работодатели се отвори голям проблем със „запълването на дупките“ в списъчния състав.
Половин девинско село се изсели в Барбастро
Стоманово е съвсем малко девинско село със 198 жители, според последното преброяване. В Барбастро, провинция Хуеска, Испания, обаче живеят още толкова истински стомановци. Местните се шегуват, че там си имат „испанска колония“.
Голямата емиграция започнала преди повече от 25 години съвсем случайно. Джамале Камберов от пазарджишкото село Нова махала отишъл на гурбет в Германия. Там обаче нямало работа и поел към Испания.
По пътя му се счупил микробусът. За късмет в Барселона срещнал испанец, с когото се сприятелил. Чужденецът го поканил в Барбастро, където имал къща и го приютил в нея.
Там българинът живял със семейството на своя домакин, докато си стъпил на краката и отворил малка строителна фирма. Постепенно бизнесът му се разраснал и му трябвали работници. Потърсил роднините си от Нова махала и Стоманово и един по един те започнали да „прелитат“ към Барбастро.
„Първо през 2001 и през 2006 година отидоха по едно семейство, а след това през 2010-а и 2011-а заминаха масово. Когато тръгнаха за Испания, в селското училище имаше близо 22 деца, но тук беше голяма безработица. Мъжете ходеха по вътрешността на страната да работят, но много ги лъжеха, затова тръгнаха масово към Испания. И тогава училището затвори врати“, разказа пред „Марица“ преди няколко години бившата кметица Тюкян Гаази.
Стоян Узунов е от първите, заминал с още трима свои братовчеди през 2001 година. Сега той се явява като един от негласните лидери на стомановци в Барбастро. „Отидохме легално, с визи. Като се установихме, дойдоха и жените, а след година-две, като посъбрахме пари, взехме и децата. Доведох брат си и сестра си. После, който идваше от село при нас, вече му помагахме и му беше по-лесно, много сме задружни“, споделя Стоян.
Той и още един стомановец имат строителни фирми и наемат работници. Правят довършителни работи, изливане на бетон, замазки. Казват, че най-добре са били от 2005 до 2008 година, когато един строител изкарвал и над 3000 евро на месец. Но и сега не оставали без работа, докарвали си по 1400-1500 евро.
И той, и останалите стомановци заявяват, че парите там им стигат. Мъжете работят в строителството, а жените чистят къщи, някои готвят в заведения и елитни хотели, други гледат стари хора и деца. Нашенците не се натискат за испанско гражданство, казват, че не го смятат за нужно, тъй като там не усещали дискриминация.
