Улица „Патриарх Евтимий“ е емблематична пловдивска улица. Тя пресича Главната при бившето кино „Балкан“.
Модерната за времето си сграда на киното е собственост на над 20 наследници, но в паметта на пловдивчани тя се свързва преди всичко с личността на Павлето – богат човек, наказан от природата с ръст на джудже.
За Павлето най-напред си спомня пловдивчанинът Тодор Тодоров:
Бизнесът на Павлето беше най-вече рентиерството. Тогавашната пиаца за леки коли беше срещу „Гражданския клуб“, а леките коли бяха наредени до ул. „Отец Паисий“. Това е до началото на 30-те години.
Павлето беше сроден с няколко заможни фамилии в Пловдив. Вила в Марково е имал неговият родственик Атанас Хаджитодоров или както го наричаха Атанас Бухала, който пък е чичо на моя баща. Той осиновява една от сестрите – те са били пет сестри и двама братя и коренът им е от Марково.
Павлето е ходел там при роднини. Това са Точкови, Богданови, Хаджитодорови и доколкото си спомням наследниците са около шестнайсет души.
Барзовите също са имали някакъв дял, но киното е изградено изключително от усилията на Павел Богданов. Аз не си спомням друг да е имал офис над главния вход на кино „Балкан“ през онези мои детски години освен Павлето.
Той е имал концесия за ползване на киното за около 15- 20 години, след което го оставя на своите роднини.
Колкото до улица „Патриарх Евтимий“ при първата сграда вдясно, преди това имаше магазин за фотоматериали – там където е била пиацата това е тъй нареченото Вакъвско здание. Отдолу беше Пепо Гарти, който продаваше механизирани детски играчки.
По комунистическо време вътре вкарваха младежите, които имаха дълги коси, подстригваха ги и след това ги снимаха. Дори си спомням един интересен епизод, когато бяха хванали покойния художник Кольо Витковски.
Милиционерите, които вършеха цялата тази работа бяха докарани от други градове, за да не би познанството или приятелството да не окажат някакво влияние.
Та, когато хванаха Кольо, а той тогава работеше в театъра – разтичаха се актьори и приятели и най-накрая пристигна партийният секретар Стефан Христов, който беше баща на художника Христо Стефанов и така освободиха Витковски.
Там дълги години работи един изключителен фотограф на име Рафи. Малко по-надолу беше дирекцията на бюро „Реклама“, създадена през 60-те години, когато започнаха да се убеждават, че рекламата е част от търговския живот на едно общество и първият директор беше Живко Белев.
Малко по-нататък се намираше едно бижутерско ателие, а след него беше заведението „Императори“, както и приемната на в. „Глас“.
В моите детски спомени тези два офиса бяха една обущарска фирма на Аргир Ангелов. „Червения рак“ беше в една продълговата сграда, плътно прилепена до жилището на сегашния собственик, който се казва Еди Телкиян.
Това беше на днешното празно място, което в момента е паркинг. А на негово място през 50-те години беше ресторант-градина. Колкото до хотел „България“, той е построен в началото на 30-те години от д-р Койчо Коев.
Но от аптеката до хотела имаше бирария „Каменица“, която пък беше собственост на бай Христо Пецов. В тази бирария в началото на 40-те години пееше сръбкинята Мица.
Наричаха я Мица- пияница. После следваше кръчмата на Народняка – един изключителен готвач, а заведението му беше едно от най-колоритните. Това, което фактически привличаше клиентелата беше хубавото му бяло вино и ако си поръчаш само бутилка, казваш “ един кон“, а ако е със сода, казваш „кон и талига“.
Хотел „България“ се построява от архитект Коев, както и сградата на т.н. Акушеро-гинекологичното отделение на ул. „Ив. Вазов“, което всъщност е негова собственост. Това е било някъде около трийсетте години. А аптеката на „Патриарх Евтимий“ е на Томасян.
До нея беше къщата, в която живееше бай Пано – Димитър Панов, големият български актьор. Долу, на ъгъла се намираше обущарницата на един от най-добрите производители на дамски ботуши бай Гичо. Неговата дъщеря беше известната цигуларка в пловдивската опера Арнаудова.
Там, където се намира задната част на „Нармаг“ имаше една бръснарница, която до войната се казваше „Лондон“ и беше собственост на един арменец Ервант Манукян – това е точно срещу къщата на Веско Сариев, пловдивският поет.
След като започва войната табелата се обърна и от „Лондон“ стана „Шофьорска среща“, защото там се събираха шофьорите, а точно отсреща беше билковият магазин на г-жа Надежда Карамитрева, който беше собственост на д-р Градинаров.
Повечето от тези имоти, които са били от лявата страна на улицата са собственост на Андон Станев, на Куцоолу и както казах вече на д-р Градинаров. В детските си години си спомням, че първите рейсове на които съм се качвал бяха немски – „Хеншел“ и „Мерцедес Бенц“.
Хеншелите бяха собственост на някакъв русенлия, който спечелил търг за обслужване на тези линии.
Минаваха през Главната, като изкачването на Джумаята беше от особена трудност. По-късно внесоха „Шкода“ и „Рено“ – викаха им „гълъбарници“, защото бяха открити и обградени с мрежи, разказва още пловдивчанинът за Пловдивската обществена телевзия в своите спомени за ул. „Патриарх Евтимий“.
