Нека припомним, че през октомври 2015 г. актрисата посети България за премиерата на българския филм “Имало едно време един уестърн” на режисьора Борис Десподов, в който Кардинале играе себе си. По време на визитата получи титлата “Доктор хонорис кауза” на НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов ”.
Клаудия Кардинале е посланичка за жените и околната среда на ЮНЕСКО. Предлагаме ви специално интервю с актрисата, получено за в. “Над 55” чрез OglioProNews.
– Родена сте в Тунис, а живеете във Франция?
– Тунис е моята земя. Прекрасна, хубава земя. Земя, която съперничи на старата Европа. В Тунис почувствах смесицата на култури, богатството на душите. Хубава африканска земя!
Дойдоха страшните години на Втората световна война. Споменът се е врязал в паметта ми! Помня един войник, който случайно се срещна с нашето семейство. Като ни видя, изведнъж от очите му рукнаха сълзи. Човекът бе загубил собственото си семейство.
Да чувстваш приближаването на войната е все едно да усещаш настъпването на голямо земетресение
Еднаква е болката, еднакви са мъките.
– Каква мечтаехте да станете като малка?
– Никога не съм мечтала да бъда актриса. Исках да стана учителка. Но киното обърка плановете ми, защото то ме избра, не аз – него! Един човек се намеси много категорично в съдбата ми – Жак Баратие. Видя ме, дойде пред училището ми и ме убеди да играя във филма му като партньорка на Омар Шариф. Бях едва на 15 години. Забулиха ме, както забулват арабските момичета. Бях доста уплашена. В ония години на артистките не се гледаше с добро око. Имаше защо да ме е страх.
– Преодоляхте страха, нали?
– Преодолях го. Режисьорът бе много внимателен с мен.
– А кога дойде голямото признание?
– През 1957-а. В Тунис течеше седмица на италианското кино. Обявиха конкурс за най-красива италианка в страната. Явих се и спечелих. Наградата се оказа много съблазнителна – пътуване до Венеция, където течеше прочутият филмов фестивал. Там се запознах с много хора. Режисьорите ме забелязаха, продуцентите не останаха равнодушни. Всъщност не бях сама – пътувахме трите – мама, сестра ми Бланш и аз.
Получих предложения за снимки. Все още нямах самочувствие и се опитвах да откажа. Трябваше да уча, за да постигна нещо повече в кариерата. С мама и сестра ми отидохме до Рим. Останах там сама и се записах в експериментален курс по кинематография. Полезни занимания, но тогава ми се искаше да се прибера по-бързо в Тунис. Самотно ми беше в Рим. Липсваше ми семейството. На млади години човек иска да е при близките си хора.
С Ален Делон в “Гепардът“
– През 1958-а с Марио Моничели снимате първия си италиански филм – “Неизвестни извършители”. Какво си спомняте за Моничели?
– Бях малката капчица в неговата прочута лента. Той знаеше как да работи с актьорите, за да извади най-доброто от всекиго. Уважаваше нашия труд. Още не познавах тънкостите в занаята. Моничели внимателно ми казваше: “Клаудия, в киното трябва да умееш да се преструваш. Но така, че да не ти личи, зрителите да вярват, че говориш истината ”. Успя да ме научи на много неща. После дойде срещата ми с Пиетро Джерми, с Лукино Висконти, с Федерико Фелини, с Луиджи Коменчини.
Велики режисьори пожелаха да работят с мен
Преживяхме хубави съвместни мигове – какъв по-голям шанс за една актриса от този да влиза и излиза от богатите светове на гениите в киното?!
– Как общувахте с Ален Делон?
– Усещахме се един друг. Много красив мъж, и дамите, и кавалерите се вторачваха в него. В “Гепардът” си дадох сметка, че толкова добър партньор е щастие за всяка актриса.
– На младини май си оспорвахте първото място по красота с Джина Лолобриджида?
– Джина бе голяма красавица, вечна й памет. Тя е Парижката Света Богородица. Много жива, находчива, камерата я обичаше. Срещали сме се на много места, симпатията бе взаимна. Не са малко актрисите от моето поколение, които станаха любимки на целия свят благодарение на киното. Ще спомена Моника Вити, Бриджит Бардо. Запазихме добри отношения.
– Какво бихте казали за Серджо Леоне?
– Спомням си страхотните вечери в неговия дом. Заедно с Паскуале, голямата ми любов, там хапвахме много вкусно. Серджо Леоне ме запозна с Енио Мориконе, заведе ме у тях. Слушахме филмова музика в изпълнение на автора.
В България с режисьора Борис Десподов
– Какви са отношенията ви с децата?
– Те са най-голямото ми богатство. И Патрик, и Клаудия винаги са ме обичали и подкрепяли.
По време на пандемията тръгна слух, че са ме затворили в старчески дом
Много усилия ни костваше да оборим тия гадни клевети. Ние сме сплотено семейство. Когато не сме заедно, си звъним по телефона. Никога не губим връзка.
– Липсва ли ви светлината на прожекторите?
– Когато стигнеш 80 и ги задминеш, всичко тръгва в забавено темпо. Гледам си къщата. Добра домакиня съм. Все още не съм се разделила с киното. Близка ми е темата за опазване на жената от насилие. Моята фондация помага на млади артисти да се реализират в изкуството. Дъщеря ми Клаудия много ми помага във фондацията.
– Съжалявате ли за нещо?
– Ще ви отговоря с думите на Едит Пиаф: “Не, за нищо не съжалявам”.
Нели ЖЕКОВА
