Васил Банов е познат на зрителите с участието си в над 75 български филма и безброй превъплъщения на театралната сцена. Със сигурност читателите на “Над 55” са го гледали в “На всеки километър”, “Капитан Петко войвода”, “Дунав мост”, “Хайка за вълци”, “Откраднат живот”, “Столичани в повече”, “Седем часа разлика”, “Дяволското гърло” и много други.
Преди броени дни той навърши 78 години. А малко преди това таблоидите изписаха куп жълтини за уважавания творец. В търсене на истината дали на тази достолепна възраст е минал под венчило, пък и не само, ви предлагаме един откровен разговор с актьора.
– Василе, ако трябва да опи-шеш живота си в 1-2 изречения, какви ще бъдат те?
– Достойнство, почтеност и мъка.
– Мъка?!
– Мъка, да. Човешка. Йовковска мъка.
Не всеки път свързана с мен, но… толкова мъка има по този свят. Толкова неща виждам, че си казвам: “Все пак ти си щастливец! ”.
– Може ли театърът и киното да направят хората по-добри?
– Много зависи от спектакъла, от драматургията. В киното зависи от сценария. В киното много зависи от режисьора, защото може сценарият да е великолепен, но впоследствие да се получи нещо друго. Филмите, които правеха Методи Андонов, Иван Андонов, Едуард Захариев, Пламен Масларов… да не изреждам, те са страшно много, отговаряха на драматургията.
А сега, да не казвам имена, че ще вляза в лоша спирала, при добра драматургия, добър сценарий резултатът е различен. Даже и не прилича много на сценария. Причината е стремежът на режисьора да покаже себе си. Воден от този стремеж, режисьорът не се интересува от артиста – той го е избрал и оттук нататък въобще не се вълнува. Просто го използва. И го използва за собствените си цели. От гледна точка на дубли, на крупни планове и т. н.
На млади години
– Има ли роля, която много си искал, но така и не си изиграл?
– Като млад не съм мечтал да изиграя Ромео, като по-стар… може би крал Лир
Но то вече няма да се случи. Ще ми се да не бъде този крал Лир, който съм гледал в различни изпълнения. Да бъде друг. Да бъде такъв… на пръв поглед лош, готов на ужасни неща, но да си носи доброто. Много добър, много ревлив. Не мога да кажа аз какво искам да направя, то зависи от режисьора.
– Не си мечтал за Ромео на сцената, а в живота беше ли Ромео?
– Не, не, Ромео не съм бил нито на сцената, нито в живота. Аз не съм създаден, за да показвам. Това е въпрос на възпитание, въпрос на влияние на родители, дядовци.
– Героите ти са все силни, безкомпромисни, вече и мъдри. А в живота какъв си?
– Горе-долу съм такъв, но по-скоро така изглеждам. Както жена ми казва много пъти, че нося доброта, която не е видима, но от нея страдам
С други думи – не ми личи, че съм добър, че обичам, че съм готов на компромиси. А всъщност правя много такива. Не го търся специално, явно цял живот си го нося. Аз имам една простичка логика за тези, които са постоянно усмихнати, това е някаква защитна маска. Тези, които като мен са по-мрачни, по-съсредоточени или с по-тежък характер на пръв поглед… И това също е някаква маска, някаква броня. Това са защитни елементи.
– Имаш ли спомен от първото си качване на професионална сцена?
– Имам и споменът е свързан с една твърде смешна работа. Пиесата се казваше “Ленин влезе в нашия дом ”. Представяш ли си какво заглавие?! Беше 1970 г. и от ОК на Партията във В. Търново се чудели откъде са ме взели. Отговорът е ясен – от ВИТИЗ. Аз играех активист и малко се закачах с една активистка. С мустачки, каскетът малко накриво… Не им хареса, че младият, с комунистически идеи човек гледа малко с насмешка на работата.
– Намести ли си каскета?
– Не, така си го играх. Опипвах младата активистка… какво да се прави.
– Кой период в театралната си кариера определяш за най-ползотворен през годините?
– Може би периодът във Враца, след Търново. Това е усещането, че си значим. То седи зад теб, държи те прав. Докато после… после ти си знаеш, че те бива, и нещата се случват по-леко. Първите два театъра.
В „Столичани в повече“ – патриархът на сем. Чеканови
– Успяваш ли бързо да излезеш от образ?
– О, да. Ние се занимаваме с текста на драматурга Хикс, под режисурата на Игрек, с колегите Зет. Всъщност репетицията е сериозната работа, която би трябвало да определи рамката, създадена от драматургията и режисурата. На репетицията можеш да правиш всичко, но в крайна сметка трябва да влезеш в онази рамка на текста, на режисьора и на взаимодействието с колегите. Често се казва, че при подготовката на спектакъла всички “много се забавлявали ”. Това не ми харесва. Аз имам разряд като стругар. И като си представя как един стругар “се забавлява ”… Това е ювелирна професия. Ако той се забавлява, най-много да остане без ръка. Забавлението трябва да бъде за онези, които ни гледат. Ако ние много се забавляваме на сцената, за зрителите в салона няма да е забавно.
– Не си ли се изкушавал от политиката? Много артисти минаха през парламента.
– Едно време бях малко непослушен, дори ме изключиха от Комсомола. И като дойде новото време, в Карлово един ми вика: “Бачо Василе, СДС?”. Рекох “СДС за вас. Без мен!”. Така че не ме е теглело. А и във времето разбрах, че съм бил прав. Тъй като който се е докоснал до това – и Петър Слабаков, и проф. Андрей Пантев, и Васил Михайлов – много народ мина оттам, всеки е излязъл адски разочарован.
Актьорът в парламента е масовка, той е никой
Взели са го само заради името, защото е известен. За да гласуват хората за съответната партия. Не само че не ме е изкушавала политиката, но откакто се помня, ме дразни. Все ни казват какво трябва да се направи, а не казват как! Много рядко някой успява да каже как да се случат нещата. Казват, че политиката била изкуство на компромиса. Абе, не е изкуство… гадна работа е, на мен ми се повдига. Еле пък напоследък – хептен, както казват нашите приятели турците.
– Ако целият свят е сцена, какво мислиш за днешните главни герои?
– Това, което виждам от политиците или политиканстващите, не знам как да ги нарека, то не е и смешно. То е тъжно. То е мъка, но не оная човешка мъка на Йовков, друга мъка е. Що се отнася до младите артисти, има страшно добри сред тях. Ама мярката е велико нещо. Не може да си всеяден, трябва малко мярка. Публиката се интересува от това доколко може да е вътре в кухнята. И затова при днешните спектакли, когато някой актьор си забрави текста на сцената, публиката започва да се смее, дори да ръкопляска. Защото се е докоснала до кухнята. Защото е разбрала, че това са хора като всички тях.
Аз не обичам зрителя, аз го уважавам
Затова върша работата си на сцената или на екрана с уважение към зрителя. Неговото ниво много често е по-високо от моето във всякакво отношение. Но не си позволявам да го търся по този начин. Не бива да се правят представления и филми само за зрителя, защото той не е един. Има в Люлин, има в Младост, в центъра, има Стара София, има от паветата – жълти, не жълти… Той е различен.
Стремежът не трябва да бъде да гоним зрителя, а да гоним себе си. Не да преследваме неговия вкус, а да го водим в тази посока, в която ни води драматургията. И всяко слугуване на зрителската реакция води до това човек да си казва: “Добре че съм дърт и вече ще престана да се занимавам с тази работа ”.
– Ама нали няма да се даваме още?
– Аз специално много се замислям. Играя само в две представления, но много се замислям дали от есента или след Нова година да предупредя навреме… и да спра.
– Нещо май не ти е комфортно?
– Ще ти кажа нещо конкретно. Докато започне представлението, аз съм в едно особено напрегнато състояние. Малко ми е едно такова никакво. Абе, все едно съм пред премиера, и то не с онова вълнение как ще стане представлението – то е станало. Може би от контактите… Преди години за началото на театралния сезон се казваше “Сърдечна среща на безсърдечни хора”. Тези престорени отношения ми идват в повече. Но започне ли представлението, изведнъж ми идват някакви хубави води…
След това вече ми се иска да изпия една ракия… и така.
– Лицемерието, казваш, не е твоето?
– Не, не, то никога не е било. Но преди някак си го подминавах. А пък сега…
– Я да ми кажеш сега как се чувстваш като младоженец?
– Е, да де, ама тука малко прекалиха журналистите! Аз не съм младоженец. Аз живея с Радостина от 25 г. Женен съм не от сега, когато били видели халката, а отпреди десетина години! Приписаха ми и някаква жена – не я знам, не съм бил женен за нея. И други бивши жени има, но както и да е. Така че не съм младоженец, аз съм староженец!
– С какво иска да бъде запомнен староженецът?
– Май че с това, дето го споменах в началото. С почтеност, с достойнство, с нормална житейска позиция. Да ме запомнят с това, което съм.
Мариана ДОБРЕВА