„Напусна ни актьорът, поет и драматург Илко Иларионов. Той беше дългогодишен директор на Драматично-кукления театър „Иван Радоев“ – Плевен. Вестта за смъртта му беше съобщена от Дружеството на местните писатели.
Тази тъжна вест ме върна години назад. Тогава пред мен седеше един весел, ведър, със страхотно чувство за хумор, човек. Има такива хора. Те гледат на живота като на игра, която в никакъв случай не трябва да се взема насериозно. Това, като че, ли беше и неговото верую.
Малко преди да се срещнем, в най-новата си пиеса, Иларионов бе накарал незабравимите Стоянка Мутафова и Георги Калоянчев да облекат скафандри и ги прати в Космоса. Поводът да напише „Космонавти“ бе осемдесетгодишния юбилей на великия ни актьор. При това, уточни Илко, тази е единствената комедия, в която двете звезди играят заедно. При това – с голямо удоволствие.
Оглозган от преживяното след промените. Преминал през огнения обръч на артиста на свободна практика, когато се запознахме, той вече бе директор на Плевенския театър „Иван Радоев“. Времето преди това, когато е бил редови артист, познанията на всичко, което се случва зад кулисите, му даваха право да си мисли, че е на място, на което наистина може бъде полезен.
И това се виждаше. Опразнената след трусовете на прехода зала, започваше бавно да се пълни. Номинации за различни награди започнаха да пристигат на адреса на неговия театър. Копродукция със Северняшкия танцов ансамбъл и Плевенската филхармония показаха нови посоки на търсене. Въобще работа. Защото, когато директорът няма работа, мисли глупости, бе заключението на Илко Иларионов.
От дума на дума тръгнахме да се връщаме назад – към началото. Разказът на събеседника ми подскачаше от дебрите на дълбоката драма до лабиринта на абсурдни ситуации, предизвикващи луд смях.
Под волята на родителите си, като послушно дете, Илко заминал да става журналист. Докато чакал резултатите от изпитите си обаче, решил да опита и в тогавашния Висш институт за театрално изкуство. Преминал, изненадващо, първия кръг, после успешно втория, когато пристигнало спешно родителско съобщение, което не търпяло възражение:
„Спирай. Точка.“
И нищо повече. Той обаче не спрял, което предизвикало силно негодувание в семейството, с наченки на омраза към комисията, която така безотговорно го пускала да върви нагоре. Според родителското тяло това „нагоре“, всъщност, си било направо надолу.
Но което е трябвало да стане, станало. Синът бил приет в класа на проф. Надежда Сейкова. И тогава започнала драмата му.
Състудентките му Мария Каварджикова и Ели Скорчева явно били родени артистки и се справяли превъзходно с всичко на сцената. Той бил на другия полюс. Намирисвало на бездарие. Стигнало се дотам, че в един драматичен разговор професорката деликатно му намекнала, че тази работа не е за него и не е изключено скоро да се разделят.
С края на първия семестър дошъл и фаталния изпит, който щял да реши всичко. Задачата му била да прочете предсмъртното писмо на антифашиста Атанас Романов. Не комисия, а сякаш жандармеристи седели на масата пред изтерзания студент. Виждал насочените срещу крехката му гръд, готови да стрелят дула на пушките. Миг, огън и край.
Чувството на обреченост обладало рецитатора. И той, като автора, се видял качен на ешафода. Оставал му миг живот. И тогава от очите му текнали сълзи. Като река. Шепнел думите от писмото с такъв драматизъм, че и по-чувствителните от комисията заплакали. Тогава проф. Сейкова скочила и с вълнение казала:
„Какъв актьорски талант! Никога не съм предполагала! Отличен!“
Спасен и дипломиран, Илко Иларионов пристига в Плевенския театър. Играе с големия Наум Шопов в „Крал Лир“. Усеща как славата му на артист лепне по него и приятно го гъделичка. Към нея се прибавя още една, която не е за пренебрегване: Той е звездата на един селски отбор. Получава по петнадесет лева на мач, а за отбелязан гол – още по десет. А и му вървяло. Пронизвал с лекота противниковата врата. Това подлудявало вражеските фенове, които крещели:
– Убийте артиста, много е гаден!
– Не може, той довечера има представление – защитавал го приятел – железничар.
През 1991 година Иларионов, по собствена воля, напуща театъра. Намерението му е да пише пиеси, но, всъщност, се оказва в деветия кръг на ада. Там, където се подвизава артистът на свободна практика. Борейки се за хляба, прави рецитали и организира странстващи естрадни трупи, с които обикаля околните села. Гвоздеят на програмата е, разбира се, стриптийзът.
В едно село обаче, кметът е не само консервативният, но и морално бдителен.
– Какво е това стриптийз – пита?
– Балет – отвръща продуцентът – артистките са от Съветския Съюз.
– А голи ли са?
– Да. Но те са от СССР.
– В нашето село? Голи? Не това не може да стане.
Заповедта не търпи възражение, само леко смекчаване.
– Разрешавам без сутиен, но надолу задължително с шорти.
Спектакълът започва ведро. Всичко според указанията на кмета до момента, в който публиката разбира, че ще бъде излъгана. На сцената няма нито една гола балерина, както им обещаваше рекламата.
Възмутената тълпа тръгва към артистите. След малко ще ги линчува. И в този момент един благородник, който знае тайните изходи на салона, успява да измъкне аркашките и да ги спаси. Това отново потвърждава нещо, което артистът Иларионов вече добре знае:
Изкуството е мъка и борба и много по-малко радост.
Но идва времето, когато актьорът слиза от сцената и започва да качва там своите герои. Първата пиеса, която пише, се нарича „Страх“. На 27 години е и дори си поверил ролята на милиционер. Когато излизал на сцената, публиката се раздвижвала, и шепнела: Авторът, авторът…
Иначе признава, че бил най-слабият на сцената. Причината: загърбвал своята игра, а следял реакцията на зрителите и дали колегите произнасят точно думичките, което е написал. Драмите си редял на ръка. Бавно, в тетрадка. С времето се натрупали доста. А когато някоя почитателка го питала защо не играе, той отвръщал: „По-добре е да ме питате защо не играя, отколкото защо още играя.“
Това е Илко Иларионов. Не казваме беше. Такива хора винаги остават: с пиесите, в спомените, с историите си – като тези, които току-що прочетохте. И ако Господ ги прибира рано, то е защото сигурно много му е доскучало и му трябва компания – такава, каквато не се среща всеки ден.
Мир на праха му!
Исак Гозес
Житейски и професионален път
Илко Иларионов е роден на 30 септември 1954 г. в Плевен. Средното си образование получава в Математическата гимназия „Гео Милев“. През 1978 година завършва класа по актьорско майсторство на проф. Надежда Сейкова в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. След дипломирането си е разпределен в театъра в Плевен, където играе тринадесет години.
На сцената се отличава с над тридесет главни роли. През 1991 г. напуска театъра, за да се посвети на драматургията.
Илко Иларионов е автор на над 30 пиеси, поставяни както на театралните сцени в България, така и в чужбина. Някои от най-известните му произведения включват: „Космонавти“ – реализирана от Държавния сатиричен театър в София с участието на Стоянка Мутафова и Георги Калоянчев през 2005 г.
„Молба до Господ“ – поставена през 2003 г. в ДКТ „Иван Радоев“ в Плевен със Стоянка Мутафова и Васил Попов.
„Готината банда“ – поставена през 2004 г. в ДКТ „Иван Радоев“.
През 2023 г. Илко Иларионов представи своята стихосбирка „Намерих те утре“. Тази творба е поредното доказателство за неговия талант и чувствителност към словото.
