На 4 април 2011 г. в патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ със света литургия, отслужена от патриарх Максим, Българската православна църква канонизира погиналите през 1876 г. Баташки мъченици, пише „Труд“.
За мъченици бяха обявени и избитите монахини и свещеници от Новоселския манастир, жертви на османския терор по време на Априлското въстание. Борбата за освобождението на България от омразното робство е белязана от плеяда ярки личности, сред които и мнозина представители на духовенството.
Става дума за десетки, ако не и стотици монаси и свещеници, сред които безспорно се откроява Васил Левски – йеромонах Игнатий, стратег и творец на националната революция, наричан от своите съратници просто Дякона…
„Васил Дякон Левски“ е името, което откриваме в документите на извънредната следствена комисия, изпратена от османската столица в София в края на 1872 – началото на 1873 г. – същата, която изпраща Апостола на бесилото…
На проблема с канонизацията на Левски ще се спрем по-нататък, а преди това ще насочим вниманието на читателите към един забравен мъченик за вярата и свободата, какъвто безспорно е архимандрит Сергий Плаковски.
Роден е в махалата Руховци, Еленско, през последните десетилетия на XVIII в. със светското име Станьо Ферманджиев. Предполага се, че е ученик на известния възрожденски „даскал“ Стоян Робовски в Елена.
На млади години Станьо става хайдутин в четата на Добри войвода, но е заловен от властите и изпратен на заточение. Успява да избяга, след което участва и в други хайдушки дружини.
Дълбоко вярващ, бившият хайдутин приема монашеството на Света гора. Научаваме това от Георги Раковски, който проявява подчертан интерес към тази интересна личност.
Връщайки се в родния си търновски край, Сергий около 1803 г. става игумен на Плаковския манастир „Св. пророк Илия“, където отваря училище. Сводолюбивият духовник е един от организаторите на т. нар. Велчова завера през 1835 г.
След разкриването на замисленото освободително въстание е арестуван. Заради духовния си сан, за разлика от Велчо Атанасов Джамджията и другите водачи, не е екзекутиран, но е държан в тъмница и подлаган на жестоки мъчения.
В крайна сметка е затворен в Мъглижкия манастир, където умира на 30 януари 1836 г. в резултат на понесените страдания.
Върху гроба му монахът Теодосий, негов спътник в заточението, поставя следната епитафия: „Подъ тойзи камень ся покои мученикъ х. Сергий, сломен от иго агарянско, поради что подвеждалъ подъ клетва завераджии на лето от Христа Бога во Плоти, 1835“.
По думите на Раковски „… бедний Сергий претърпя най-големи мъки турски. Извадиха му зъби с клещи един по един! Забиваха му борина под нокти, и го гориха жив! Вадиха му очи, и други неизказани мъки му наложиха неверните поганци!
Той е достоен да се числи в реда на светите великомъченици, понеже издъхна под толкова мъки за вяра и за Отечество. Вечна ти памят, родолюбче Сергие! Ще дойде време да ти въздигне българский народ храм!“ Уви, днес не само няма храм, посветен на този наш мъченик, а името му незаслужено тъне в забрава…
Със сигурност Матей Преображенски (1828-1875) не е забравен и недооценен. Напротив, „отче Матея“ или „Очката“, както го наричат неговите съвременници, е позната на всички ярка фигура на народен будител, книжар, лечител, изобретател…
Ренесансова личност, определяна като своеобразен „български Леонардо“! Същевременно монахът от Преображенския манастир е пример за бунтовник за вяра и народност, активен участник в националната революция, по-стар събрат, съмишленик и дори наставник на по-младия дякон Игнатий – Васил Левски.
Най-добрата биография на отец Матей е дело на Илия Пехливанов, в която е показан както духовният, така и човешкият път на „Миткалото“, неговото емоционално и мисловно богатство.
Наред с цялата си енергична и разностранна дейност Матей Преображенски е истински ревнител за православието, в чиято защита пише и отпечатва серия книжки, които сам разпространява сред тогавашното българско общество.
Ако следваме модела на т. нар. народна канонизация, „отче“ Матей е възприеман като свят човек още от своите съратници. Израз на такова мислене и действие е и съхраняването на неговите кости в изградения през 1928 г. параклис – мавзолей в родното му Ново село, Търновско.
Официалната канонизация на бележития възрожденски монах, просветител и революционер би била признание не само за безспорните му заслуги, но и за действената роля на българското духовенство в борбата за национално освобождение.
Стиховете на Иван Вазов за Левски са широко известни – обикновените хора „… светец го зовяха…“ И не става дума за художествена хипербола. Васил Левски за всички нас е светец и великомъченик, въпреки че остава непризнат от Българската православна църква.
Наистина, дякон Игнатий беше канонизиран от т. нар. Алтернативен синод, но след преодоляването на разкола това решение беше отминато с мълчание… Колкото и ранните биографи да представят Дякона според собствените си либерални разбирания, Левски е повлиян решително и следва неотменно подвига на Спасителя и неговите апостоли.
Нещо повече, в негово лице срещаме човек, който съзнателно е приел монашеството, който следва избрания път през целия си живот. И никога не е „хвърлял расото“, както се мисли по традиция, а възприема своята мисия като висш израз на любовта към ближния.
В епистоларното наследство на Апостола не се прекалява с християнските истини, но те са същината на неговото слово. Няколко реда от негово писмо до новоприети комитетски дейци през лятото на 1872 г.:
„Братя, от днес радва се всяко българско сърце, от днеска захващате християнския път, защото оставяте всичко и вземате кръста си, т. е. или сте истински християни, както ни казва вярата, или смърт.
Само трябва дързост, постоянство и труд. Бог нека ви е напред и честта българска…“
В последното си писмо, изпратено до комитета в Ловеч на 12/24 декември 1872 г., Дякона предупреждава за моралното падение на онзи, „… който не изпълнява клетвата, в която се е клел пред Евангелието, т. е. във вярата и честта си, той е най-ниския и гнуснавия човек на света.
По-добре сто години мъки – честно, а нежели да тъпче вярата и честта си!“ Вярата на Левски не го прави православен фанатик или смирен грешник – като истински монах дякон Игнатий се чувства призван да спасява душите на другите, да служи на божествената и човешката справедливост.
Затова у него няма ненавист към хората с друга религия, а напротив. В християнска България, убеден е Апостола, ще има място за всички, които приемат нейните закони и обществени норми. Равенството между хората идва от недрата на Христовата вяра и е в съзвучие с най-хуманните идеи на модерното време.
През последните десетилетия въпросът за канонизацията на Апостола на Свободата периодично излиза на преден план.
За съжаление, както преди време заяви проф. Дилян Николчев, „… българският Свети Синод не е излязъл с ясна позиция по темата, а българският канон за канонизиране на светци е, че инициативата винаги трябва да дойде от Светия Синод… Нима може някой да каже с чисто сърце, че Левски не само е загинал за народа, но и за вярата?“
И е време българската църква да осмисли тази безспорна истина.
В заключение, няколко думи за рождената година на Апостола. Както бе установено от д-р Григор Бойков и проф. Пламен Митев, Левски е роден не през 1837-а, а през лятото на 1840 г. И си отива от този грешен свят на Христова възраст…
Откритието на двамата историци е факт, но това все още не е повлияло на официалните „фактори“ в мечтаната от Дякона република – президент, правителство, парламент, обществени медии… И е най-малкото неприемливо, ако не и обидно, да се постъпва така.
Мерило за отношението към нашия най-обичан национален герой трябва да бъде истината, включително в нейните наглед „дребни“ детайли.
