Недалече от задушната София, съвсем близо до Витоша, е Плана планина. Там има конна база “ПланаКон”, в която работят няколко мъже, които отглеждат коне и ги предоставят за разходка на любители и гости. Вечер е приятно и интересно да чуеш разказите, да вникнеш в разговорите на тези силни и волни мъже, решили да сменят живота и работата си в града, да отидат в планината и да работят сред конете. Един от тях ни разказа интересна история.
“Вече второ десетилетие се занимавам с отглеждане и яздене на коне. Сменил съм няколко конни бази, такъв ми е нравът – номадски. Чул съм и съм видял толкова много различни и интересни истории, свързани с хората и конете – тези изключително красиви, достолепни и умни животни, но една случка няма как да забравя никога
Тя се откроява винаги в съзнанието ми.
Често се случва да придружаваме минаващ през България транспорт на коне, пътуващи за страни в различни посоки. Веднъж ни се обадиха, че трябва да придружим кон и ездач, който минава през страната ни без друг транспорт. А както е ясно, ако трябва кон и ездач да минат през нашата страна, освен всичките такси, се изисква да бъде преведен през подходящи пътища, а не по традиционните шосета и магистрали, както пътуват всички. Отивам на южната ни граница да посрещна уговорения ездач.
Каква бе изненадата ми, когато видях към мен да се приближава младо русо момиче с чисто бял кон арабска порода
Изумлението ми се засили, когато тя ми разказа, че е шведка, майка й била посланик в Сирия. Един местен богат човек подарил на момичето тази прекрасна кобила. И двете били на по 20 години. Когато изтекъл мандатът на посланичката, семейството трябвало да се завърне в Швеция. Нямало как да вземат кобилата със себе си, струвало скъпо – доста хиляди евро за транспортирането й. Но момичето отказало да изостави коня си. Тя категорично заявила, че ще язди през целия път и колкото и време да отнеме и грижи да й струва, ще доведе Бяла птица, така се казвала кобилата, до Швеция. Не искала за нищо на света да се раздели с безценния за нея подарък. След дълги спорове семейството потеглило, майката само казала на дъщеря си: “Прави каквото искаш! Справяй се сама!”, и се качила на самолета.
Тръгнало момичето само с кобилата, яздейки. Минало стотици хиляди километри, заобикаляло големите градове, не навсякъде може да се премине на кон, дори в страна, където това е нещо обичайно. Трябвало да се съобразява с местните закони и порядки. Прекосявала пустинята, нощувала на открито, трябвало да се погрижи за всичко сама. Да набавя храна за себе си и за коня. Представлявала истинско явление пред изумените жители на местата, които преминавала – за арабския свят само момиче да пътува на кон хиляди километри – това си е истинско чудо!
Като виждали, че пътува съвсем сама, без придружители, някъде започнали да я преследват, да я гонят с мотори през пясъците на пустинята. А тя яздела, препускала с всички сили през пясъците, за да избяга от похитителите. Не успяла. Те я настигнали и я пленили. Взели й коня – Бяла птица била красив и породист кон – истинско богатство за притежателя. Но момичето не се предало духом. В дълги разговори на английски успяло да убеди похитителите си, че много обича своето конче и е готова да преодолява всякакви премеждия, но да не го изостави, а да си го прибере в своята родина – Швеция. Похитителите слушали и се възхищавали на непокорния й дух и решимост. Накрая отстъпили. Пуснали я да си върви. Разбира се, след като се откупила – себе си и коня.
И тя продължила – дни, седмици, месеци. Пътувала с кораб, ферибот, минала по всякакви пътища. На границите я посрещали с изумление, а тя разказвала на всички колко много обича своята снежнобяла кобила и колко важна е тя за нея.
Така тази изумително смела ездачка стигнала България, която трябвало да премине, като решила да помоли човек, който се занимава с коне, да я преведе от южната до северозападната ни граница, та чак до Карпатите. И оттам да продължи пътя си през други страни до Швеция. Разбира се, предложих своето гостоприемство. Живял съм много години сред конете. Даже 9 години съм участвал в много родеа в различни щати в Америка. Започнах да наблюдавам бялата кобила. От опит знам, че всеки кон си има свой специфичен характер.
Познавах особеностите на арабската порода. В един табун, когато се появи нов кон, особено ако е кобила, тя събужда силен интерес у жребците. Те всички се надпреварват и опитват да привлекат вниманието й – пръхтят, цвилят, тъпчат силно с копита. Така се случи и при нас, но кобилата не обърна внимание на никого, оставаше си безучастна и спокойна. Само когато към нея се приближаваше нейната ездачка и я тупваше леко по гривата, тя слагаше бялата си глава на рамото й и там оставаше. Момичето й говореше, милваше я и я окуражаваше. Те се разбираха прекрасно.
Бялата кобила бе изключително непретенциозна. За четирите дни, в които останаха при нас, за да си починат от дългия си преход, тя се хранеше изключително оскъдно – с две стиски сено, две шепи овес и една кофа вода. Всички коне искаха да се запознаят с нея, но тя не обръщаше на никого внимание. Бяла птица бе от изключително благороден вид, кротка, икономична и много издръжлива. Ако беше кон от някаква друга порода, не би издържал на този изнурителен преход.
После русата ездачка, възседнала своята Бяла птица, продължи по пътя си.
Изпратих ги до границата и им пожелах лек и успешен път
След няколко седмици момичето ми се обади по телефона, за да ми съобщи, че са пристигнали благополучно в Швеция и че е изключително щастлива, че е успяла да преведе своята голяма приятелка – Бяла птица, през дългия път, за да я приюти в новия й дом в Швеция.
Тази история исках да ви разкажа, за да усетите силата на духа на един млад човек. Много ми се иска нашите младежи да почувстват изключително силния дух на шведското момиче и поне малко да приличат на нея.”
Дора НИКОЛОВА
