Потомката на Апостола Христина Богданова даде ексклузивно интервю за своя родственик Левски.
Тя работи като психотерапевт. Има бакалавърска степен по журналистика и масова комуникация от Американския университет в Благоевград. Завършва магистратура по психология и психопатология на развитието във Варненския свободен университет.
Омъжена, с две деца.
Ето какво сподели тя в интервю за „Телеграф:
– Госпожо Богданова, каква е родствената ви връзка с Левски?
– Родствената ми връзка с Левски е по линия на сестра му Яна, която единствена от децата на Гина и Иван Кунчеви създава свое семейство заедно с Андрей Начов, който освен зет му е и един от най-верните съратници. Те имат общо девет деца, но само три от тях оставят поколение до наши дни.
Това са дъщерите им Гина, София и най-малката Елена. Аз съм родственик на Дякона по линия на най-малката – Елена. Сестрата на Левски – Яна, ми е пра-прабаба. Около 28 души са живите родственици на Дякона днес по тази линия през тези три разклонения.
– Кой е най-малкият родственик?
– Най-малкият е пак от моето разклонение по линия на Елена – това е Карина Томова, която е само на 1,2 месеца.
– Смятате ли, че имате визуална прилика с Левски? Виждам, че имате сини очи като него.
– Когато се срещам с различни хора, те често ми казват, че имаме голяма прилика, защото съм със светла кожа, светла коса и сини очи. Казвали са ми, че в челото имам визуална прилика с него. Аз също намирам такава. Въпреки че преди време беше направено антропологично изследване и според него визуално приличам, но антропологично не.
То беше по повод на един документален филм, които беше заснет преди няколко години за родствениците на Левски. Антропологът по снимков материал тогава беше направил това заключение, че по-старите поколения в рода ни имат антропологично сходство с Левски.
– Има ли хора в рода ви, които носят името Васил? Популярно ли е в рода ви?
– Всъщност след него от рода на Яна има само един Васил. По някаква причина не се използва това име. Ставало е дума, чудили сме се защо е така, но има някакво, по-скоро несъзнавано избягване на това име. То си принадлежи на Левски.
– Какво във вашето семейство се предава като история за Дякона, която хората няма как да знаят?
– Не са чак толкова много, но са запазени родови истории. Те са по-скоро свързани с детството му, ученическите му години и с отношенията в семейството. Обхващат периода, преди да се отдаде изцяло на революционната дейност. Когато отрязва косите си на знаменателния Великден през 1864 година и ги дава на майка си да ги пази, той всъщност оттам насетне повече не прекрачва прага на родния си дом.
Срещите между Левски, майка му и сестра му стават изключително трудно и са оскъдни през тези 9 години. От този момент до смъртта му има може би не повече от 4-5 срещи, които са много трудно организирани.
Запазените родови истории помагат да се ориентираме кои са онези фактори и обстоятелства и отношения, които са допринесли за това Васил да се превърне в този наш национален герой от такъв мащаб. В крайна сметка какви ставаме в немалка степен зависи откъде тръгва животът ни.
– Какъв е бил като дете?
– Знаете ли, ще ми се да ви разкажа една история, която моят дядо ми е разказвал. Той е бил дете, когато баба Яна е била още жива. Това е първата история, която съм чула за Левски, когато аз самата бях малка. Моят дядо Андрей разказваше, че баба Яна много обичала да му я разказва, сякаш й била любимата история за брат й.
Тя метяла на двора, вършела някаква домакинска работа, а Левски си играел около нея. Бил е около 5-6 години. Ту си играел, ту се спрял пред нея и я попитал: „Абе, како, знаеш ли какъв ще стана, като порасна?“. Известно време тя не му обръщала внимание, но той си играел, спирал пред нея и пак я попитал: „Какъв ще стана, като порасна?“.
В един момент тя се заинтересувала и започнала да предполага: „Какъв ще станеш бе, Василе?“ Тя започнала да изрежда: поп, занаятчия, но отговорът все бил отрицателен. Тогава тя заинтригувано го попитала: „Добре, а какъв ще станеш тогава?“. Васил се спрял пред нея, погледнал я със сериозното си лице и с красивите си сини очи й казал: „Един бог знае и аз“.
И продължил да си играе. Баба Яна усетила това като някакво голямо предзнаменование. Тази е една от запазените истории, която всеки път, когато я разказвам, дълбоко ме развълнува.
Музеят на Васил Левски в Карлово
– В какво семейство е израснал?
– Много неща могат да се кажат за семейството и за ценностите, в които е възпитаван. И дядо Иван, и баба Гина са били много стойностни хора. Например дядо Иван е бил толкова честен и справедлив, че когато съседите му имали спорове помежду си, отивали да го питат как би ги разрешил. Те са вярвали в неговата справедливост.
Баба Гина е била много трудолюбива, много оправна и в същото време много горда жена, която не позволявала каквато и да е проява на неуважение. Били задружни и сплотени. Левски е учен от малък да слуша и да чува, но в същото време да има и позиция и да я изявява. Явно е растял в много благоприятна среда, защото и Карлово е бил от градчета в българските земи по онова време с процъфтяваща търговия, занаяти и будни хора.
Васил бил много палаво, буйно и игриво дете. Предизвиквал е приятелите си, обичал е да играе край горите в Карлово, да се катерят по дърветата, да се гонят и да се борят. В същото време е бил много любознателен. Казват, че горял като в треска, когато предстояло да тръгва на училище. Пред всичките си приятели се хвалил как родителите му го завели на пазара да му купят нови дрехи, защото ходенето на училище било празник.
Ето от такъв тип са историите, които поколенията преди мен са запазили и аз ги разказвам, защото вярвам, че това е начин да пазя паметта не само на Васил Левски, но и на цялото семейство.
– Разкажете за символичното отрязване на косите на Левски, чрез което той се посвещава на борбата за свобода на България?
– Левски отрязва косите си на Великден 1864 година. На първата служба той пее в хора с дяконовските дрехи и дългата си коса. След това между двете служби отива с приятели в една местност в Карлово – Алтън чаир.
Той си приготвя ножица и кърпа. Кара своите приятели да му отрежат косите. Те обаче му казват, че това е богохулство и няма да го направят. Но Левски е непримирим, отрязва си косите и ги прибира в кърпата. На втората служба пее с отрязани коси и с фес на главата си, което предизвиква възмущението на карловци. По-късно се вижда с майка си и й ги дава.
Той й казва, че други са нуждите на любимото му отечество и той не може да изпълнява повече духовната си длъжност. Дава косите на майка си да ги прибере със заръката да ги пази в сандъка си, докато научи, че е загинал и тялото му не бъде намерено. Тогава да ги извади, опее и погребе. Баба Гина ги пази до своята смърт.
– Как разбира баба Гина, че синът й е мъртъв?
– Когато новината стига до Карлово, никой не смее да й каже, че синът й е загинал. Те обаче са имали много силна връзка и като че ли е усещала. Един ден отива в църквата и пита свещеника дали има новини от София. Тогава той й отвръща: „Аз не мога да те лъжа в божия храм. Синът ти Василий не е жив още от заранта 6 февруари“.
Тогава тя не казва нищо. Прибира се и мълчи няколко дни. След това се връща с тях, за да бъдат опяни, но сърце не й дават да ги погребе. След това Яна пази косите на брат си. Те са при нея до 1907 година. Заедно с тогавашните ни родственици решават, че косите принадлежат на цяла България. Подготвят едно писмо до тогавашния министър на просвещението и даряват косите.
По-голямата част от тях са във Военноисторическия музей. Друга част са в параклисчето, което се намира в Националния музей „Васил Левски“. Това е родната му къща в Карлово. Тогава баба Яна отделя по едно кичурче на своите деца и това са най-ценните реликви, които пазим в домовете си. Това е едно от малкото материални неща, които са съхранени от Левски.
– Има ли митове около Левски, които бихте искали да се развенчаят?
– Прави впечатление, че около датите, на които отбелязваме гибелта или рождението му, през последните години интензивно плъзват едни неверни твърдения, свързани с майка му. Например, че баба Гина се била удавила, а тя не е. Не мога да разбера каква е причината да циркулират и какво целят, но са дълбоко неверни. Майка му почива от сърдечна болест.
Тя е имала изключително тежък живот. Има история при едно от търсенията на Левски, което се случва около Петровден. Правят хайки и първо търсят Дякона в родната му къща. Майка му обаче не е в дома си, а на гости при роднини за Петровден. Тогава отиват в къщата, където е гостувала на нейни близки, и искат да изкаже къде е синът й.
Тя е била голяма куражлийка. Общо взето, разбира бързо, че нямат никаква информация къде е и им казва нещо от сорта: „Вие сте такава голяма империя и не можете да разберете къде е, та аз, простата и неука жена, ще знам къде е този хаймана“. Всъщност тогава, за да я изплашат, я слагат в кофата до герана и тръгват да я спускат, уж, че ще я давят, за да каже къде е синът й.
Тя не прави това, разбира се. Тази реална история се използва, за да се твърди, че уж се била самоубила, което не е вярно. Цялото семейство на Левски са дали своя дан за освободителното движение по различен начин. Един от братята на Левски – Христо, много подкрепя брат си. Той решава да стане хъш и отива да се включи във Втората българска легия.
Поради здравословни причини обаче той не е приет в нея. Той много подкрепя брат си. Това е времето, в което Васил преживява коремна операция. Той подкрепя и помага на Левски да изчисти концепцията си как точно да се организира тази революционна мрежа от комитети в страната.
– Какво друго бихте искали да развенчаете, което битува, а е невярно?
– Много акцентираме на това, че е предаден и никой не е опитал да го спаси. Битуват митове, че едва ли не две пияни заптиета са го заловили случайно, а това изобщо не е истина. Благодарение на документите, които са разкрити от служители на Национален музей „Васил Левски“, в османския архив става ясна значимостта на Арабаконашкия обир през септември 1872 година.
След обира Османската империя използва агентурния си апарат, полиция, военна сили, за да го търсят. Властите са разполагали с негов портрет с много детайлно описание как точно е изглеждал – например, че е имал рижи мустаци и т.н.
– Тоест той е търсен активно.
– Да, с помощта на този портрет той е бил търсен изключително активно и обръчът около него се е стеснявал. Така че изобщо не е случайно неговото залавяне. По спомени на съвременници на случката при Къкринското ханче отряд от 120 души го залавя. Те са били наясно кой е този човек и каква е неговата роля в организирането на освободителното движение.
Има пуснати множество спекулативни информации за това къде ще го закарат и къде ще минат. Знае се за поне четири опита, направени за неговото спасяване въпреки окаяното състояние на организацията към онзи момент. Тя е доста поразбита към оня момент след обира, защото мнозина са заловени.
Разбира се, че има предателство, но има и рисковани опити на немалко българи да го спасят въпреки много тежкото положение на цялата революционна организация към този момент.
