Магдалена Гигова е дългогодишен журналист и неспасяем пътешественик. Написала е пет книги и е издала още шест в съавторство. В момента е водеща на предаването “Покана за пътуване” по програма “Христо Ботев” на БНР, което се излъчва всяка неделя от 18,30 часа. Също така е автор и водещ на предаването “Дромомания” по здравната телевизия Cоdе Hеаlth – всяка събота от 17 часа. Тя публикува пътеписите си в своя сайт www.drоmоmаniа.bg
От рубриката “Време за пътуване” на вестник “Над 55” ще научавате за интересни места по света и как да пътувате по-евтино и безопасно.
Пътуването по река Чагрес от езерото Гатун – преддверието на Панамския канал, е като да вземеш на автостоп машината на времето за 800 години назад. С издълбаните от цяло дърво лодки-пироги туристите от круизните кораби достигат до селото на индианците ембера.
В Панама живеят седем племена – ембера, унан, гуайми (нгобе), бугле, куна, насо и брибри. Общуването с тях си е бая приключение. Споко! Канутата еднодръвки се носят плавно по река Чагрес. Управляват ги вещи индианци и човек дори забравя, че се е боял да не цопне при анакондата от едноименния филм с ранната Дженифър Лопес.
Лодката се хлъзга през невъзмутима тропическа природа, сред цветна феерия и свежест с причудливи и леко плашещи звуци на животни и птици. Флотилията прекосява езерото Алахуела, където са открити първите признаци за човешко присъствие по тези земи отпреди 11 000 години.
Селото пък е връщане с осем века назад.
Сламените колиби са на нещо като два етажа. На горния кат спят стопаните, далеч от някои пълзящи гадини. (За хвърчащите прегради няма.) Пъстрите препаски на индианците са нахвърляни по парапетите, от което верандите приличат на сврачи гнезда.
Цялото племе заспива със залеза на слънцето и се събужда в 4.30 сутринта с първите лъчи – нямат ток, а за телевизия, интернет и мобилни телефони са чували от учителя, който веднъж седмично идва да преподава испански на дечицата. Но все още не могат да проумеят защо бледоликите шепнат в някакви кутии.
С помощта на индиански водачи гостите опознават тайните на околната природа и дълбоката връзка на племето с нея. От знахарите научават за свойствата на местните билки. Допускат ги (чисто туристически, естествено) до някои от тайнствените си ритуали и искрено се забавляват от неумелите пръсти на белите хора, които напусто се стараят да постигнат изящните форми при плетенето на кошници и правенето на фигурки от листа и клонки.
Първо доказват колко е трудно, а после заковават цена от 100 долара за престъпно красив, но напълно ненужен пахар от боядисана слама, изумителна кошница, дърворезба или дребни скулптурки от плодовете на дървото тагуа. Няма пречка срещу още 30 долара да нашарите телата си с боята от друго дърво – ягуа, също като индианците ембера, но малцина са куражлиите.
Не е чудно, че много пътешественици, попаднали в Панама, си тръгват с убеждението, че са се докоснали до тайна, която не знае нито един човек на планетата. Една посетителка от САЩ толкова се възторгнала, че останала да живее с племето ембера и дори се омъжила за индианец. Със спестяванията си купила хеликоптер и сега организира ВИП турове за състоятелни чужденци.
Когато не са “нападнати” от туристи, мъжете и жените не носят дори скромни препаски – татуировките са единствените им одежди. Иначе прикриват ключовите зони с жълти или червени парчета плат, а дамите увисват върху гърдите си гердани от нанизи с “перли” – мъниста от пясъчник. Понеже са направени от камък, често пъти колиетата тежат по 3 кг и индианките радостно се освобождават от тях, щом пришълците си заминат.
Макар правителството да е против ранните бракове, младежите от племената безпрепятствено се женят на 13-14 години, защото нямат навика да регистрират брака си пред властите. Само пред своите си богове. Понякога един мъж има няколко съпруги, не помни броя на децата си, но не се тревожи, защото така е открай време.
Според американски етнографи, изследвали племето, то не е променяло традициите си през последните 8 века. Важното е да има риба и пържени банани, увити в палмови листа, за всички. Така поне твърди старейшината, който е и най-възрастният – на “цели 47 години”.
Когато човек се полюшва на лодките, същите както през XV век, когато първите испански конкистадори са акостирали на тукашния бряг, забравя, че на по-малко от 70 км е т.нар. цивилизация. Панама е причудлива смес от високотехнологично бъдеще и непроменено минало.
Индианците, разбира се, знаят името на държавата, която обитават, но им е напълно все едно кой е президент, колко бруто регистър тона са преминали през Панамския канал и дали националният отбор по футбол ще се класира за световното. Затова, когато от селцето на ембера човек навлезе с 16-етажен кораб в шлюзовете на Канала, както свойски го наричат панамците, преживява истински времеви шок.
Магдалена Гигова
