Вече на 50 Стефанов отказва да остарее и продължава все така да обича волейбола
Днешният герой на рубриката ни е човек, който заслужава възхищение. На 50 Ивайло Стефанов продължава да е активен състезател във волейболното ни първенство. Според много източници той е и най-възрастният действащ играч в света. А възхищение Стефанов буди не само със спортното си дълголетие, но и с нещо по-важно. Той беше първият човек, дръзнал да се бори срещу „крепостната система“ във волейбола. И спечелил. Стефанов е сред първите чужденци, заиграли в бразилското първенство. А да вкараш волейболист там, е като да внасяш кафе в страната. Трябва да си огромна класа. Израснал в Левски, но превърнал се в емблема на ЦСКА.
НАЧАЛОТО
Тренирах футбол доста време, други спортове също. Доста поизраснах на височина, бил съм на 13-14 години и ме записаха в Левски волейбол. Влязох в залата, направих няколко тренировки. Тогава почти се спеше в залата. Нямах време да изживявам носталгии към футбола. Плюс това бързо започнах да се развивам във волейбола и останах. Левски беше нещо специално за мен, сега малко се поразмиха нещата.
ПРОБИВЪТ
Световната титла за младежи в Кайро през 1991 отвори вратата за големия спорт. Но мнозина забравят, че 2 години по-рано на първенството за юноши в Дубай взехме бронз. Аз и Евгени Иванов бяхме най-малките в групата. От този успех надградихме, за да се стигне до титлата в Египет. Поздравявам момчетата, които станаха трети на първенството в Бахрейн преди няколко дни, защото това е грандиозно постижение. Особено имайки предвид в каква държава живеем и срещу какви сили сме се изправили.
БРАЗИЛИЯ
С Ники Желязков и още двама аржентинци станахме първите чуждестранни волейболисти, привлечени в бразилското първенство. Лятото на 1994 година, когато дебютирахме в Световната лига, имах спорадични изяви. Но след един мач с Бразилия при мен дойде мениджърът на отбора и каза: „Ти от новия сезон ще играеш в ОлимпикусТелеспа“. Така и стана. Бях на 21. Тренираше се зверски, по 7 часа на ден, на 40-градусова жега. Винаги съм бил в отбори, които са се борили за титлата.
ВОЙНАТА СЪС СИКОНКО
Като характер винаги съм бил твърд, следващ своите разбирания и ценности. Независимо какво ще ми струва. Тогава на една крехка, но идеална за волейбола възраст (23 г. -б.а.) разтрогнах с Левски Сиконко. Започнах да се съдя с тях. Имах идеи за едни по-либерални отношения федерация – състезател, но никой не ме последва. Но както в много случаи в България, когато тръгнеш да си търсиш правата, гледат да те смачкат. Наказаха ме за 2 години да не играя волейбол. Абсолютно никой от колегите не ме подкрепи, всеки се сгуши и се ската. Останах сам да се боря с федерацията и Сиконко, осъдих ги – спечелих 4 дела. Но въпреки това ме наказаха, макар че бях в правото си. Но стреснаха всички останали. Тук е тънкият момент да кажа, че точно тази липса на характери в последните точки от геймовете в решаващи мачове ни яде главата много години на високо ниво. Това е, защото всеки си гледа личния интерес. А не като сърбите, които може да не се понасят, но играят като един и се поддържат. Моето решение да търся правата си беше и с идея да се случи нещо генерално за българския волейбол.
ЗАВРЪЩАНЕТО
Не играх една година и бях реабилитиран от тогавашния президент на федерацията Валентин Заяков. Може би единственият човек, който в този тежък за мен момент бе неизменно до мен, беше Радостин Стойчев. Постоянно ме ръчкаше да тренирам. Първо на „Червено знаме“, след това Радо подписа с Нефтохимик като четворка и ме дръпна да тренирам с тях, тогава в Бургас треньор беше Георги Чолов. След това започнахме със Стойчев да играем плажен волейбол – световни серии и подписах с Донаукрафт в Австрия. Станахме шампиони, взехме купата, а за мен това беше невероятно – след година без официални мачове. След това направих много силен сезон в националния отбор като диагонал, до тогава не бях играл на този пост. И подписах с Арчелик в Турция. Играхме заедно с Ники Иванов, станахме 3 пъти шампиони, взехме 4 купи. След това изкарах 2 години в Халкбанк. Радвам се, че навсякъде, където съм бил, след мен са привличали българи. Това е признание за следата, която съм оставил на тези места.
ПЕНСИОНИРАНЕТО
Последният ми сезон в чужбина беше през 2005-2006 в Ястържебски Вигел, където бяхме заедно с Пламен Константинов. На 33 се пенсионирах. По това време около мен хората се отказваха на тази възраст. Чувствах някакво пренасищане, нямах никакво желание да влизам в залата. Още тогава Сашо Попов ми се обади да ме покани в ЦСКА. Отказах, защото не ми се играеше волейбол. Отдадох се на семейството, тогава чаках раждането на първия си син. Занимавах се със странични неща. Когато детето порасна и започнах да се понаспивам, се появи отново тръпката. Жадувах отново за волейбола и реших да пробвам. На 36 всички ми викаха пенсионер, а аз се бях пенсионирал 3 години преди това. Но аз сам съм го минал този етап. Бях на 19, когато в Левски дойде Владимир Алекно. Той беше на 26 и за мен беше абсолютно възрастен човек. На сегашните 36-годишни им казвам: „На вас не ви викат пенсионери, защото аз още играя. Иначе щяхте да сте едни дъртаци“.
УДОВОЛСТВИЕТО
Не съм се заинатил да играя. Не ме ръководи това да съм най-възрастният в спорта. Възприемам се като спаринг на младежите от другата страна, които трябва да минат първо през мен, преди да излязат в чужбина и направят следващите крачки. Искам да ги подготвя за големия волейбол и да знаят какво ги чака там. Те сега може да не го оценяват, но някой ден ще знаят, че съветите са били полезни. И са им помогнали. Изпитвам удоволствие от спорта. Нямам страх от пенсионирането. Аз вече веднъж съм се пенсионирал. Преживял съм и страха на завръщането в спорта. От какво да ме е страх на 50? Аз на младите сега им казвам, че карането на кола последен модел не е най-важното. Това е първото, което всеки прави, като подпише договор в чужбина. Те трябва да знаят, че спортът е до време и да си подредят приоритетите. В ЦСКА се опитваме да възпитаваме в ценности, не само да се правят волейболисти. Важното е изграждането на личности. Искам да остана в спорта по някакъв начин, защото това съм правил цял живот. И смятам, че човек трябва да е там, където е най-добър.
Петър СТОЯНОВ, „Тема Спорт“
