В гимназията се увличах от изобразително изкуство, рисувах, посещавах изложби и имах изключителния шанс да бъда гост на големия Златю Бояджиев, който лично ме разведе да разгледам картините му. Повечето от тях бяха пейзажи от Родопите.
Бяха като живи. Потъвах в тях и усетих копнеж да нагазя зелената трева в тази планина.
Минаха няколко години. Вместо художник, станах учителка. Едва стъпила на професионалната стълбица, се наложи да закарам свои близки до Ардино с малкото си фиатче. И пътувайки, осъзнах какво е вдъхновило толкова творци да рисуват приказните Родопи!
Планината ме омагьоса. Не исках да се откъсна от тази природа! И съвсем импулсивно реших да остана там! Върнах моите пътници и само за два дни организирах командировъчно и назначение в родопското село Ябълковец. Грабнах малката си дъщеричка, седнахме във фиатчето и потеглихме.
В това село намерихме не само прекрасна природа, а и сърдечни хора, красиви и умни деца. Там ме посрещна директорът Шефкет. Тогава не знаех, че това е името му, но и до днес пазя спомена за един човек с главна буква.
Той беше силен и същевременно деликатен, бащински загрижен и за децата, и за учителите, и за делата в учебното заведение. Беше опора и създател на едно истинско училище – пример за много градски училища и преди, и сега.
Сърцето и двигателят на това прекрасно училище, изпълнено с детски глъч, където малчуганите растяха и се образоваха сред чистота и уют, сред зеленина и природни красоти, под мъдрите погледи на будителите от стената и ръководството на него – Директора Шефкет! Той навсякъде постигаше ред и организираност – но без излишна сторгост.
Децата завоюваха успехи, печелеха състезания. Всички проблеми – битови или учебни, се решаваха мигновено и неусетно от него – Директора. Имаше много достойни хора в това село, но разказът ми е за него – Директора Шефкет.
Той заслужава награди! Не зная дали е получил някаква, но съм убедена, че преминалите през това училище деца сега са достойни, умни и успели хора – където и да са в момента. А това е голямо удовлетворение и награда! Гордея се, че бях учителка при него и благодаря от цялото си сърце на Директора Шефкет!
След две години се върнах в моя град – столицата. А по-късно животът ме отнесе още по-далече – в Америка…
Сега, след толкова много време, сърцето ме потегли да посетя отново вълшебните Родопи и селцето, където остана късче от него. Училището пак стоеше там, на високото – с прекрасна гледка наоколо. Но сега е хотел. Не звънят в него детски гласчета.
С голямо вълнение научих, че и той е там – Директорът Шефкет! Намерих го в неговата китна махала, още по-високо над бившето училище. Веднага го познах! Времето се беше оказало благосклонно към този човек и го беше пощадило. Пихме кафе заедно с милата му съпруга.
Душата ми се стопли от ласкавите светлинки в сините й очи и от това, че след толкова години можах отново да ги прегърна заедно с Директора Шефкет. И да му благодаря за всичко, което ми даде, за всичко, което е, и за това, че го има! Дори и далече от Родопите, за мен те си остават люлката на човешката доброта и прекрасната природа на България.
Мая ИВАНОВА, Калифорния, САЩ
