Има хора, които се раждат с умението да разсмиват света. Мария е една от тях. Опитала се да развесели даже акушерите, като отказвала да се роди. Не й се получило много добре, защото все пак я извадили с вакуум. Продължила е да се къпе в хумор благодарение на артистичното си семейство и отглеждането й зад кулисите на Сатирата и в студиата на БНТ. Ходенето на седмична ясла и целодневна детска градина формирало добри социални умения у нея и необходимост да се изявява сред хора.
Първоначално насочила таланта си към актьорството и дори две седмици учила във ВИТИЗ, след тригодишно упорито кандидатстване. Но в крайна сметка се отказала от тази мечта в полза на българската филология и Софийския университет. И слава Богу! Иначе нямаше да се насладим на сладкодумието, с което говори и пише.
Мария е забележителен разказвач на истории. И не защото е учила как се пише красиво и правилно. И миячка на чинии да беше станала, пак щеше да разказва удивително. Човек се ражда разказвач! И може да разкаже с невероятно чувство за хумор дори една тъжна история. При последната ни среща й казах, че ако в тълковния речник има снимка срещу обяснението за човек с чувство за хумор, то тя трябва да е нейната. Без думи. Само триптих – анфас, ляв и десен профил на Мария.
– Всяка втора жена на света се нарича Мария. Имало ли е шанс да не си втората жена? На кого си кръстена? Имаш ли галено име или прякор?
– Кръстена съм на баба си, майката на баща ми. Тя се казваше Марийка и не пропускаше да уточни това, когато съседките й писукаха от радост, че съм кръстена на нея. Един вид, не е съвсем на нея, като не е Марийка…
Баба беше изумителна жена, с много интересна и нелека история
Тя твърдеше, че името ми значи две важни неща – “любима на Бога” и “горчива”. Надявам се да съм в добър баланс между двете. Харесвам си името и доколкото знам, не е имало вероятност да ме кръстят по друг начин. Само знам, че ако съм се родила момче, щяла съм да бъда Михаил. Мишо! Но и хубавото име Мария не ме спаси от прякор и от галени имена. В детската градина ме наричаха Мими, в училище – Мери, била съм Марче, Маре, Мичонче, Миче, Мари, Марикула, Мариулка, Меръл и каквото още може да се сети човек.
Но у дома майка ми ме наричаше Рунди. Дошло от това, че същата тази баба, на която съм кръстена, ме дундуркала (така се казва в Бургас) с думите “рунди-дунди, рунди-дунди”. Мама харесала това Рунди и започнала така да ми казва. А оттам и много приятели от детството, после и мои колеги, ми казват точно така. От него също си имам производни – Рунделина, Ру, Рундавела, Рундаче… И него си го харесвам, въпреки че баба хич го недолюбваше – не стига, че не съм Марийка, ми сега и това Рунди, “кат на куче”, както казваше тя.
– Хумор се пише трудно. Не е лесно да усмихнеш човек. Колко време отделяш за писане на една книга?
– Нямам планове за писането. Имам идеи, които гледам да си записвам веднага щом се пръкнат някъде във въображението ми. Телефонът и бележниците ми са пълни с такива записки – някои от тях използвам, а други не, но няма значение – те регистрират мисълта и чувствата ми в някакви моменти. Така от идеята започва да се подрежда пъзел. Досега всичките ми книги са писани линейно – сядам и започвам да разказвам последователно, все едно тече филм пред очите ми. Много е приятно, защото изглежда все едно тя, историята, си е там, а аз просто влизам, допусната съм да я видя и преживея. Разбира се, връщам се да редактирам, но не правя много редакции, не се лутам дълго над едно или друго.
И после не обичам да си чета книгите, когато вече веднъж са издадени или съм ги пуснала за печат
Що се отнася до сроковете, аз обичам срокове, защото те ме концентрират. Гледам да ги спазвам. Иначе, както знаем, ако няма дисциплина, талантът е само един лош навик. И винаги работя по-добре, когато съм поела отговорност за срокове пред други хора, не пред себе си. Като аз си казвам кога с какво трябва да съм готова, много си променям плановете и забравям.
– Обичаш да разказваш истински истории или да съчиняваш?
– Обичам истинските истории, защото животът е невероятен сценарист. Пък ние все не му вярваме и често редактираме истински случили се неща, защото ни се струват прекалено невъзможни. Разбира се, понякога доукрасявам истории, особено когато трябва да са смешни – сещам се за нещо, което ще извади хумора или пък ще даде още един план. Позагубили сме усещането за художественост в последните години, нещо не се усеща кое е с преносно значение, а липсата на тази рафинираност във възприятията ни прави обидчиви, цинични, често безпричинно раними. Мисля, че една от задачите в моя живот е да опазвам чувството за художествено и да разказвам истории.
Не е като да измислиш хапче против рак, но все е нещо и все на някого е нужно
Защото един ден и за хапчето против рак ще има история, която някой някъде ще разказва.
– Живяла си в чужбина. Какво ти даде този живот и какво ти отне?
– Приемам себе си за космополитен човек. Чувствам се добре навсякъде и се влюбвам в различни места. Животът в чужбина ми донесе много нови приятели, нови преживявания, нови места, които да харесвам и да са фон на мои чувства. Даде ми мъдрост, даде ми увереност, че мога да се справям в различни ситуации, че съм можещ човек. Не знам нещо да ми е отнел онзи живот… Може би защото се връщах достатъчно често и в България, където животът ми си продължаваше паралелно.
Важно е днес да си човек на света
– Българите, живеещи в чужбина, често сме смятани за родоотстъпници, за хора, забравили българските си корени. Какво почувства като гост на Петия фестивал на българската книга в Брюксел? Белгийските българи ставаме ли още за българи?
– Много се дразня, когато се дава подобна квалификация на хората, които са извън България. Българското не е територия, то е чувство, то е история, то е манталитет, спомени, дух.
България е навсякъде, където има поне един българин
Мисля, че подобен род разделение е много неактуално. Хората са отвсякъде и всякакви и е важно да приемаме тяхната човечност и по нея да ги съдим. Принадлежността е хубаво нещо, но тя се усеща, тя не може да се наложи. Аз съм си българка, въпреки че какво ли не съм чувала за себе си – и “мръсна туркиня” бях, заради баща си, и “мръсна чифутка” съм, заради съпруга ми, който има и еврейски корени… Та не могат да се разберат злите как точно да ме тричат. Пък мен така никой не може да ме обиди, защото и турци обичам, и евреи обичам, и цигани обичам, стига да са човеци. На фестивала в Брюксел видях повече български дух, отколкото съм виждала в сърцето на София. Видях четящи хора, българи, носещи духа в сърцето си, видях добри българи, видях хора.
– Пожелай нещо на читателите на в. “Над 55”.
– Пожелавам на всеки човек всеки ден да си доставя радост. Да не забравя, че моментите на щастие са много повече от другите моменти – просто е важно да не пропускаме да ги забелязваме. Щастие е, че сега отговарям на тези въпроси, щастие е, че сме спали добре, щастие е, че сме на два крака, щастие е, че си чуваме приятелите и децата, щастие е, че гледаме филм, че имаме планове… Щастието е най-хубавото и безплатно нещо за всекидневна употреба! Желая го на всеки човек!
Щрихи към биографията
Родена е на 5 октомври 1969 г. в София. Дъщеря е на Сета Илиева, телевизионна режисьорка в редакция “Новини” на БНТ, и Хиндо Касимов, актьор от Сатиричния театър. Завършва българска филология в Софийския университет. Работи като журналист в БНТ, вестниците “Стандарт”, “24 часа”, “Сега”, главен редактор на списанията ELLE, “Капитал LIGHT” и “Нея”. От 2010 г. е на свободна практика като експерт по етикет и протокол, презентационни умения и комуникации. Първата й книга е сборникът “Близки срещи със смесени чувства” (2017 г.). След година публикува романа “Балканска рапсодия”. А “Записки от Шато Лакрот” е създаден първо като аудиосериал и от месец май 2021 г. е оформен като книга от издателство “Колибри”. След забележителния му успех идва и сезон 2 на аудиосериала “Записки от Шато Лакрот: Резиденция Злокучане”, който също вече има печатно издание. Автор е и на сборника “Монолози”, чиято премиера е през юли 2022 г. Участва със свои текстове в редица сборници: “Бащите не си отиват”, “България за напреднали”, “Моята булчинска рокля” и “Българите в чужбина – ”…токова близо, толкова далече…”. На сцената на “Театро отсам канала” в София представя авторското си представление “Свободно падащи истории”. Редовно пише за уебсайтове и списания по различни социални и културни теми.
Даниела ВЕЛИКОВА, Белгия
