Родена e в София. Фамилията й има корени във Велико Търново и Елена. Дядо й, търговецът Дончо Кабакчиев, умира на 44 години. Баба й, Надежда, остава сама с три деца на ръце – Стефан, Симеон и Иванка. Успява да им даде солидно образование. Стефан завършва философия в Сорбоната, Симеон – Духовна семинария във Варшава. Иванка израства като будна българка в София през 30-те години на миналия век, устройва в къщата си балове по различни поводи.
Стефан Кабакчиев е създател на престижното издателство “Слънце”, което тя, признателната дъщеря Надежда Кабакчиева, възстанови след 10 ноември 1989-а. Успешно го стопанисва до днес, заедно със сина си, Ванко Кабакчиев. Завършила е 8-о училище на улица “Цар Шишман” в столицата, после – Икономическия институт със следдипломна квалификация по журналистика. Има и три семестъра испанска филология в Софийския университет.
– Г-жо Кабакчиева, имате дълъг трудов стаж като журналист и издател. “Слънце” ли е най-скъпата ви творческа рожба?
– Да. От издателството бяха останали само името и логото, чийто автор е Евгени Йонов, дядо на днешния художник – плакатист със същото име. Той е правил кориците на старото издателство “Слънце” в сградата на площад “Славейков” 11. Там е и сегашният ни офис. Радвах се на възстановеното издателство, правех планове за бъдещето. Случайно срещнах на стълбите на площад “Славейков” 11 Радой Ралин, усмихнат и благоразположен. Попита ме дали знам защо издателството се казва “Слънце”. Не знаех! Оказа се, че заедно с Д. Б. Митов навремето срещнали на същото стълбище татко ми. Той споделил, че е щастлив човек, имал си вече издателство и едно “русо слънчице” у дома – майка ми. Тогава Д. Б. Митов възкликнал: “Ами ето ти и името на издателството – “Слънце”.
– Майка ви, Ирен, и баща ви много са се обичали?
– Баща ми наричаше майка ми муза. Такова е било призванието й в онези години. Помня ги и двамата, но конкретните ми преживявания с тях вече бледнеят.
Имам спомен за бомбардировките на 10 януари 1944 г., друг, за една вечеря с професор Балабанов
Бяхме седнали на масата, мама беше сготвила свинско със зеле и хапвахме с настроение. Телефонът звънна, татко отговори и съобщи, че професор Балабанов се самопоканил на вечеря. Майка ми бързо преразпредели манджата, за да има повече за важния гост. Той ми се видя грамаден, добродушен и весел. Родителите ми имали прякори – на татко му викали Копринения, защото винаги носел копринени ризи, а на мама – Грацията. Това ми го каза навремето бащата на журналиста Евгени Петров.
– Баща ви, Стефан Кабакчиев, е френски възпитаник?
– Преди много години, при пътуване в Париж заедно с кинорежисьора Петър Попзлатев, потърсихме бар “Скандал”. Бях чувала, че татко е работел там, докато е следвал. Един доста възрастен портиер помнеше баща ми. Бях развълнувана до плач. Петър Попзлатев ми предложи да пийнем нещо в първия срещнат бар, попаднахме на концерт на Жорж Брасан и неговите шансони набързо изтриха сълзите ми.
– Как започва издателската дейност на Стефан Кабакчиев?
– Заедно с негов приятел през 1937 г. основават издателство, издават книги и два вестника – “Ребус” и “Проблем”. Първата издадена книга е “Животът на Йисуса” от френския писател-нобелист Франсоа Мориак, член на Френската академия, кавалер на Почетния легион. Това е началото.
– В какъв дух ви възпитаваха вашите родители?
– Живеехме на малка уличка на пъпа на София до “Свети Седмочисленици”. Имах обичливо семейство, посещавах 6-о училище “Граф Игнатиев”. Непрекъснато играехме на улицата, нямаше опасност от трафика. Майките се редуваха в мазането на филии. Четях, свирех на пиано, Развигор Попов живееше срещу нас, у тях нямаха пиано, затова ползваше моето. Опитвах се да пиша разказчета. Всяка вечер чаках да се върне баща ми, за да си говорим.
Усещах, че нещо лошо се задава, но не знаех какво
Една вечер не го дочаках. Бях само на седем години. Той бе избрал да си отиде сам от живота, притиснат от мъката по национализираното издателство. Притесняваха го дълговете за хартия, разпилените книги. Не издържа на напрежението. Мама успя да се съхрани, да организира изплащането на дълговете от заплатата си в Антикварната книжарница на “Граф Игнатиев”, сега там е книжарница “Ориндж”. Апартаментът, който обитавахме, бе отнет от хазяина ни и вече бе собственост на “Софжилфонд”.
С майка ми обитавахме една стая с пиано. Разполагах с бюро, библиотека, гардероб. В другите две стаи бяха настанени непознати семейства. Седем души за една тоалетна и баня, като в комуналка – така живеехме. Спомням си как единият квартирант – старшина, разпореди водата в тоалетната да се пуска само при “голяма нужда”, за да пестим. А майка ми, бедната, се мъчеше да създава уют в тази обстановка.
– Бедни години?
– През зимата вечерята ни беше чай и сирене. Мама подреждаше филийките красиво. Вкусно ми беше! Мина доста време, докато мама се върне към песните, които обичаше. Всичките на Йосиф Цанков!
От нея съм наследила обичта към музиката, по цял ден мога да си тананикам на глас или наум
Знам около 500 песни.
– Имате дългогодишен стаж в журналистиката?
– Първият ми вестник е “Отечествен фронт”. Имам хубав спомен от него. През 1971 г. си уредих едно пътуване до Швейцария. На гарата в Лозана зърнах огромен плакат. Очакваха Фернандел да изнесе представление. Отидох! Наумих си да взема от прочутия комик интервю. Открих неговия импресарио. Той ме посъветва да напиша до него писмо с искането си, след месец щял да отговори. Не му обърнах внимание. Отидох до задния вход на театъра, където пазеше стар портиер – сърбин.
Заприказвахме се. Той ме посъветва към края на представлението да се върна и да изчакам Фернандел. Изгледах пиесата, която беше за един тъжен клоун, и хукнах към задния вход. Портиерът ме вмъкна зад кулисите. Видях как Фернандел се покланя. Отидох до гримьорната му. Неговият импресарио озверя. В това време артистът мина, погледна ме и каза: “Искате ли нещо, госпожице?”. “Аз съм от България и съм председател на комитета “Приятели на Фернандел”. Трябва да направя с вас интервю.” Той ахна: “Така ли, има ли такъв комитет зад Желязната завеса? Добре, ще видим!”. Комикът влезе в гримьорната си.
След малко излезе усмихнатият импресарио и ме покани да вляза. Фернандел вече беше преоблечен в официален костюм, тъй като кметът на Лозана даваше прием в негова чест. Като нагласявах касетофончето, бутнах някакво бурканче с течност за разгримиране. Тя поля костюма на Фернандел, а аз загубих и ума, и дума. Тогава Фернандел се разсмя широко и рече: “Името ти е хубаво – Надя. А Надя Грей е моята първа любов. Ти чувала ли си за нея?”. Интервюто ни продължи цели 30 минути.
– Колеги журналисти не ви ли завидяха тогава?
– Навън имаше кордон от журналисти, на които импресариото съобщи, че комикът няма да приема повече никого. На другия ден някои лозански вестници излязоха с материали против репортерката от България, която заела цялото време на Фернандел. В София озаглавих материала “З0 минути с Фернандел”. Тази публикация всъщност стана причина да получа щат във вестник “Отечествен фронт”.
– А после сте работили в седмичника “Антени”?
– Истинска журналистическа школа! “Антени” ми се стори в началото спокоен вестник, сякаш бяхме в санаториум. Тичах забързана по стълбите, а колегите ме гледаха учудено. Завеждах отдел “Писма на читателите”. В сряда имахме приемен ден и понякога изслушвахме заедно с представител на прокуратурата над 50 човека.
– Душата ми се пълнеше с болките на хората, които заглушаваха моите
Силните теми ни идваха на крака, така да се каже. Понякога успявахме да помогнем конкретно, друг път – не. Но нито една молба не оставаше без отговор. И така, в “Антени” имах пълна свобода за избор на писане. Вероятно това се дължеше на свободолюбивия дух, донесен от главния редактор Веселин Йосифов. Планьорките с негово участие бяха истинско шоу, чийто главен герой бе той. Имаше остра критика, но и смях до припадък.
– Разкажете конкретна случка, моля!
– За да угоди на известни хора в редакцията, Веселин Йосифов направи на пух и прах мой текст, въпреки че не беше прав. Чувствах се наранена и едвам се прибрах вкъщи. По едно време се звънна на вратата. Отворих, беше той, моят главен редактор. Смутено пристъпваше от крак на крак, а в ръката си държеше футболна топка. Подаде ми я, само каза, че е за сина ми, и тихомълком се изниза. Останах с отворена уста. Така той по своему се извини. През август 1989 г. той получи тежък инфаркт, едва го спасиха. На следващата година на конгреса на СБЖ бе изключен. Без право на отговор. А за изключването му гласуваха хора, на които е помагал. Преживя смъртта на заместника си, даже изпрати надгробно слово, коментирайки ненавременната кончина – “Ти защо не спази старшинството?”. Но инфарктът покоси и него! Съдба!
– Припомнете как се възроди “Слънце?
– Беше дошла демокрацията. Чувах как хората започват издателска дейност и се питах защо не ме поканят в издателството си на работа. Обади ми се една близка с тревожната новина, че синът й, Здравко, с когото сме отдавнашни приятели, е в тежка депресия, не яде, не спи, заключва вратата на стаята и не контактува с никого. Отидох веднага у тях.
Почуках, вратата остана заключена. Тогава му казах, че искам да възстановя издателството на баща ми, дали той би ми помогнал. Здравко моментално отвори вратата и се усмихна. Спечелих го за каузата. Момче с висше образование, а бе принуден години наред да поправя телевизори, перални и други уреди. Не го вземаха на никаква държавна работа, тъй като брат му бе водещ журналист в Радио Свободна Европа в Мюнхен.
И така той пое техническата част – да минем през всички законови изисквания за новото издателство. Адвокат ни бе Димитър Попов, с когото се бяхме сближили в “Отечествен фронт”, там той водеше рубрика. Процедурата бе бърза, издателството бе вписано в търговските регистри. Време бе за първата книга. Не си давах сметка какво ме чака. Издателството е бизнес, при това – сложен.
За да тръгне, е нужен кредит, всеки месец се плащат в срок осигуровки! А аз все още се люшках между редакцията на “Антени” и новите задължения. В това време майка ми получи инсулт. След болницата остана неподвижна у дома. Грижех се за нея, бдях над леглото й и се стараех да си гледам работата – на журналист и на издател. Лекарите знаеха хала ми.
– Как избрахте първата книга?
– Бе готова книгата на Емил Александров, близък сътрудник на Людмила Живкова. Със Здравко се готвехме да я пуснем на книжния пазар. Намеси се приятелят Диди Коруджиев, мой съученик. “Виж какво, Наде, не почвай с Людмила Живкова. В България 45 години не е имало детска библия. Аз имам една, всеки ден чета от нея на децата ми. Давам ти я”, каза той.
Видях я, получихме правата, но се оказа, че е нужно одобрението на Светия Синод. Получихме и него. Производството на детската библия струваше луди пари. Взехме кредит. Издадохме детската библия в нечувания тираж от 50 000 бройки. Той свърши за дни, такъв беше гладът на хората за подобна книга. Благодарение на проф. Дечко Свиленов и неговата фондация библията се разпространи безплатно.
– Вече като издател вие доведохте в България първата дама на Франция – Даниел Митеран, съпруга на президента легенда Франсоа Митеран. Госпожа Митеран дори гостува в дома ви! Как се случи това?
– Бях заинтригувана като репортер и издател от личността на Даниел Митеран и от нейната книга “Напълно свободно”. Купих авторските права на изданието. Успях да се свържа с госпожа Митеран и двете се харесахме. Дамата пристигна в София на 16 юни 2001 г. за премиерата на книгата си, а после дойде у дома, в апартамента ми на площад “Журналист”. Поканих и неколцина български журналисти. Даниел се държа естествено, непринудено надписа на всички книги. Дама! Няколко пъти се видяхме и в Париж.
Какви спомени, наистина!
Така се случи, че издадохме и книгата на президента Еманюел Макрон – “Революция”, а аз получих автограф от него. Запознах се и със Силви Вартан, издадохме книгата й “Между сянката и светлината”. Обичам Франция, ценя културата на французите.
– Вие сте автор на една трогателна книга – “Деца до поискване”. Пишете я на базата на конкретен материал, срещате се с изоставени деца. Актуална ли е и днес тази тема, според вас?
– Разбира се. Тя винаги ще бъде актуална. Често препрочитам тази моя книга, издадена още в годините на социализма, и съдбата на тия деца ме хваща за гърлото. Всъщност аз се запознах с деца, които нямаха семейства, и разказах тяхната история. Дано днес да са добре, да са намерили пътя си в живота.
На едно такова дете вие помогнахте материално, за да бъде оперирано в Испания. Дадохте на ръка пари на ваша приятелка, с която детето замина за операция в Мадрид!
О, стари истории! Могла съм, помогнала съм. Дано малкият Асенчо, детето, за което става дума, да е живо и здраво, то трябва вече да е пораснал мъж.
– Девизът на баща ви е бил “Традиция и напредък”, а вашият какъв е?
– Аз действам!
Баба ми, след като загуби двамата си сина – Симеон и Стефан, се обърна към Бога, за да преодолее скръбта си
Вярата й я накара да бъде дарител на много църкви и манастири във Велико Търново и околностите. Вярата никога не ме е напускала.
В църквата “Св. Никола” във Велико Търново баба ми изгради един метален кръст, в основата на който се палят свещи за починалите. Над него има потъмняла табелка, на която пише: “Този кръст е направен със средствата на Надежда Кабакчиева”. От баба ми остана кръстът, а от баща ми – знакът на издателството – едно слънчице.
С моя син Ванко и с целия екип на издателството се опитвам да правя само добро.
Мария СТЕФАНОВА
