Има един филм, който пресъздаде преди четири години в аванс сегашната драма на Франция. Казва се „Клетниците“, но не става дума за поредна екранизация на романа за Козета и Гаврош на великия Виктор Юго. Това пише в свой анализ Румен Михайлов, цитиран от „Труд“.
Лентата на режисьора Ладж Ли със същото име разкрива безсилието на държавата в крайните квартали на големите френски градове, населени предимно с имигранти от Северна Африка.
С безпощадната си критика на тази сееща несигурност и престъпност немощ лентата спечели през 2020 г. националната награда „Сезар“ за най-добър френски филм, големия приз за режисура на кинофестивала в Кан, бе кандидатка и за „Оскар“.
Но за съжалeние от нея останаха само отрицателните емоции, тоест никой не си взе поука от безмилостния кинематографичен разказ или не поиска да го направи. И през миналата седмица фикцията от „Клетниците“ се превърна в страховита, в нажежена до червено, в убийствена действителност.
Това, че Франция е болна в предградията си от доста време, не е тайна. „В крайните квартали на големите градове бедността и несигурността са конкретна реалност и ето защо избухналият миналия вторник гняв е политически“, заяви пред всекидневника „Льо Монд“ известният социолог Фабиан Трюон.
„Това са млади хора – каза той за бунтовниците, които реагират с насилие на един тъжен случай по съвсем проста причина – на мястото на убития в Нантер от ченге 17-годишен Наел можеше да бъде всеки един от тях.“.
Защото според социолога полицията никога не би стреляла от упор в човек от богаташките квартали на Париж или поне такова нещо не се е случвало досега, но служителите u често го правели в населените с потомствени мигранти сателитни райони на метрополиите.
„И отношенията на тези млади хора, пък и на родителите им с държавата са болезнени, безпардонно е тяхното презрение към политиката, а пренебрежението към властимащите е пълно“, обобщава социологът.
Причините за тежката социална патология на Франция, превърнала през последната седмица страната в минно поле, се опита да разясни в статия за италианския всекидневник „Република“ живеещият в Париж известен марокански писател Тахар Бен Джалун.
На първо място според него става въпрос за това, че градските райони, където живеят имигрантите, се намират открай време в състояние на абсолютна занемареност, на запуснатост, домовете на хората там са лошо проектирани, местата за общуване – неуютни и потискащи.
После образованието в училищата на тези истински гета е некачествено, взискателността на преподавателите към питомците им е никаква, а успеваемостта – нищожна. Съответно се създават предпоставки за развихрянето сред подрастващите на престъпност и децата напускат класните стаи, за да станат на първо време наркодилъри, а после истински бандити.
В същото време сред младежите и сред по-възрастните се разраства комунитаризмът или иначе казано съзнанието за принадлеждност към затворени и враждебни към всичко общности, които се развиват в условията на бедност и маргинализация. Като инстинктът за самосъхранение на тази част от населението го тика към крайни реакции на противопоставяне на основния виновник за плачевното му състояние – държавата.
А полицията не се намесва, за да потуши в зародиш появили се конфликти и, което е по-лошо – въобще отказва да влезе, да демонстрира силата на властта в онези квартали, станали опасни дори за служителите на силите на реда – подчертава познаващият добре проблемите на сънародниците си писател Бен Джалун.
Ако се вярва на официалната статистика, в наситената до краен предел с имигранти Марсилия 70 на сто от затворниците са млади французи от северноафрикански произход, задържани за дребни престъпления.
Зад решетките обаче те се радикализират и излизат от затвора още по-убедени, че само насилието ще им позволи да намерят място в общество, което не ги признава и им обръща гръб.
Констатацията не е нова, валидна е за почти всеки пандиз във Франция и е докладвана през последните две десетилетия, както на левите, така и на десните правителства в страната. Изглежда обаче, че те не са направили нищо за обгрижване на проблемните зони, разтърсвани от време на време от ужасни човешки трагедии.
Както тази след споменатата екзекуция на Наел миналия вторник от катаджия, на когото момчето отказало да се подчини и след това смъртта му възпламени предградията.
А според медиите във Франция за жалост френските полицаи често стрелят по хора без предупреждение, особено ако са араби или африканци, като стражарите смятат, че могат да правят каквото си искат с тях.
И се стига до безредици, като например бунтовете през 2005 г. в парижкото предградие Клиши-Су-Боа, когато двамата погнати от полицията тийнейджъри Зиед и Буна са убити от 20 000-волтов ток в подстанция на електрическата мрежа, сметната за сигурно убежище. Или пък до размириците след 19 юли 2016 г., когато малолетният Адама Траоре умира след побой при полицейско задържане.
И най-лошото е, че по правило престъпни елементи използват тези нещастни случаи, за да плячкосват магазини, да палят обществена собственост и частни коли, да рушат на поразия.
Подобни изцепки вече са класика в предградията и са обусловени от липсата на образование, от дълго потискан гняв, от жажда за отмъщение с унищожителна ярост.
Така в една голяма и забравена част от Франция от време на време лумва пожарът на бунта, като на задимения хоризонт вече се появява съвсем ясно рискът от гражданска война.
В края на миналата седмица президентът Еманюел Макрон събра нарочния си кризисен щаб и обеща „мерки без табу“, тоест крайни, за потушаване на протестите.
Но тази демонстрация на сила от държавния глава, последвана от мобилизацията на 45 000 полицаи и жандармеристи за успокояване на ситуацията, поставянето на всевъзможни заграждения по улиците, контрол на социалните мрежи и спиране на градския трансторт, не притъпи гнева на предградията.
По простата причина, че заболяването е сериозно и няма бързо действащ лек за него – нещо, което Макрон знае прекрасно, но изглежда не е много ентусиазиран да търси илач.
Защото, както намекнаха Ив Треар в „Льо Фигаро“ и Лор Еки в „Либерасион“, това е непосилно начинание, което изисква огромни ресурси и най-вече политическа воля за фундаментална промяна на начина, по който районите за мигранти се конфигурират и се изграждат тяхната структура, социализация, микроклимат. С две думи казано – трябва да се промени из основи битието на тези хора.
Но лошото е, че ако не бъде намерен нужният пожарогасител, Франция ще продължава да гори. Тоест при най-малкия повод ще избухват нови протести и полицията, по-голяма част от която вече гласува за крайнодесните Марин Льо Пен или Ерик Земур, зовящи за безмилостни мерки срещу мигрантите, ще трябва да се справя с все по-озлобено население, живещо в условия на несигурност и явен расизъм.
Трудна задача за силите на реда, още повече, че това е население, което след сегашната „война на фойерверки и ракетки“, както медиите нарекоха протестите заради гърмяните от участниците в тях увесилителни пиротехнически средства, изглежда готово да инициира истинска, огнестрелна битка.
Ами в ръцете на много от войнстващите из Франция младежи в опостушителната нощ на петък срещу събота са били забелязани за пръв път пистолети и автомати калашников. В един град пък недалеч от Лион бе разбит и ограбен цял арсенал на силите за сигурност.
