Българският треньор на елитния волейболен италиански Верона Радостин Стойчев разкри любопитни неща от стила си на работа в интервю за вестник „Ил Фато Котидиано“. Треньорът привлече в тима си френския волейболист Аксел Трухчев, който през миналия сезон стана шампион на България с Нефтохимик 2010.
„Вкъщи се говореше за волейбол от сутрин до вечер. Баща ми беше треньор и ми предаде основните си принципи, първо като състезател, а после и като треньор“, казва българинът пред изданието. Стойчев има четири титли на Италия с Тренто, три пъти е печелил Шампионската лига, три пъти Купата на Италия и четири пъти световното клубно първенство. Сега води Верона, с който завърши на пето място миналия сезон.
„Първият принцип на баща ми да не се предава никога. В България често се играеше на открито, на червена настилка и всеки плонж за топката означаваше рани. Един път загубих много кръв и останах на земята, а баща ми каза: Какво правиш, ставай. Другите не трябва да разберат, че те боли!“ Засрамих се, по-късно вкъщи ми каза, че дори на един крак е трябвало да стана“, разказва треньорът.
„Вторият урок е, че никога не е важно как съм играл аз. Ако отборът печели, най-добрите играчи са тези, които карат другите да играят добре. Третият урок беше, че ако някой на света може да направи нещо, значи, може да успееш и ти. Ако отделиш време, енергия и интелигентност, ще успееш. Нищо не е невъзможно“, споделя той.
„Това казвам на играчите ми всеки ден. Но те трябва и да го усетят. Само думите не са достатъчни, защото играчът трябва да има характер и манталитет. Опитвам се, не се предавам, но не успявам с всички“, признава Стойчев.
„Волейболът е еднакъв навсякъде и този който играе добре, ще го прави на всяка точка по света. Когато сменям страната, не сменям принципите си, но се опитвам да се адаптирам и да уважавам местните традиции“, обяснява специалистът.
„В Турция спечелих всичко – требъл и изведох отбора до финал в Шампионската лига. Но срещнах проблеми и се върнах в Тренто. Другата страна, в която не се чувствах добре, бе родината ми, когато водех националния отбор. Не на терена, но с хората, които работят във волейбола. Хората са добри и лоши навсякъде“, разкрива той.
„Бих пробвал отново с националния отбор, абсолютно. Но да водиш едновременно национален и клубен отбор е психическа и физическа жертва, която можеш да правиш временно, но не постоянно“, вярва треньорът.
„Всеки ден се уча от играчите. Слушам какво ми казват и много ми помага, когато те са отворени. Харесва ми също да се срещан с хора от други страни – например, мениджъри във фирми, защото чрез тяхната интелигентност ми показват спорта от друга гледна точка“, казва още българинът.
„Очарован съм от биографиите на Фергюсън, Гуардиола и Кройф. Заради техния начин да водят отборите си и да взимат решения. Фен съм на футбола, като малък играех“, казва той.
„Аз и Матей (бел. ред. – Казийски) чувстваше дълг да направим нещо за волейбола и за България. Отворихме академия за деца на всяка възраст, записаха се 200. Целта е да предадем принципите си и да ги развием като волейболисти. Нямаме първи отбор, нямаме амбиции да сме професионалисти. Нямаме икономически цели“, категоричен е Стойчев.
„Джанели, Казийски, Хуанторена, Нели, Ланца“, отговаря треньорът на въпрос кои отлични играчи е лансирал във волейбола.
„Спомням си само загубите, почти всички, победите не помня. От загубите се учи и се намира мотивация да растеш. Победата понякога не дава реална представа. Когато някой спира да расте, той вече няма път пред себе си“, смята треньорът.
„Реших да стана треньор много млад. Виждах как някои треньори не виждат някои неща, които аз разбирах. Харесваше ми да водя отбора, но никога против волята на треньора. Когато поискаха да стана треньор, не казах „не“. След това не съм излизал от тази роля“, завършва Радостин Стойчев.
