Генерал-полковник Цветан Тотомиров разкри огромна тайна за влизането на български войски в Чехословакия през 1968 г.

564

На днешния ден преди 50 години (1968 г.) български военни формирования заедно с войски на СССР, Полша, Унгария и ГДР навлизат в Чехословакия, за да потушат т. нар. Пражка пролет, започнала още през януари същата година. Страната тогава е недоволна от съществуващия режим и иска да направи реформи. За участието на българските войски в операцията „Труд“ разговаря с ген. Цветан Тотомиров, който тогава командва взвод от поделението в Елхово.

– Ген. Тотомиров, изминаха 50 години след влизането на наши военни в Чехословакия, за да бъде запазен социализма. Може ли днес да обвиним някого за това – армията, държавата или най-лесно е да се каже – времето беше такова?
– Петдесет години по-късно всеки може да бъде обвинен за влизането на армията в Чехословакия. Но не трябва да забравяме, както сега, така и тогава, армията изпълняваше заповеди на политическото ръководство. И за това Великото народно събрание през 1990 г. прие декларация, с която осъди тази акция и се извини на чешкия и словашкия народ за участието на българските войскови формирования във въоръжената интервенция. Ние – участниците в тези събития, можем да се чувстваме виновни, че поради независещи от нас обстоятелства сме участвали в тези събития. Но да се хвърли цялата вина върху личния състав, който е участвал, това ще е опит на политиците да се бяга от отговорност. Винаги съм подчертавал, че със своите действия войниците бяха безупречни, а с поведението си по най-убедителен начин защитиха честта на българския войник и с нищо не накърниха достойнството на местното население.

– От дистанцията на времето смятате ли, че това е била правилната позиция?
– От дистанцията на времето много неща променят позицията, но това с нищо не променя случилото се.

– В XXI век биват нападани страни като Либия, Ирак, Сирия, Афганистан. Тогава Чехословакия, преди нея е въстанието в Унгария през 1956 г. По онова време подобни действия се наричаха окупация, нападение, а днес като че ли не са наричани така, няма ли двойни стандарти?
– Да, наистина, въпреки разликата в годините, а и различните столетия може да се направи известен паралел между тях. Общото е, че за тези събития политиците решават, воините изпълняват, а след това носят отговорност. И не на последно място възприемането на контингентите от местното население и тогава, и сега е не като освободители, а като окупатори. Останалото са разлики, които също не би трябвало да бъдат пренебрегнати нито от политиците, нито от военните. За разлика от Чехословакия, в тези държави, в които сега участваха наши контингенти, се проля доста кръв. Дадоха се жертви. Това са държави с друго вероизповедание, ценностна система, различен климат и т.н.

– А какви бяхте вие в Чехословакия през 1968-а?
– Тогава не беше както сега. За такива мисии не се набираха доброволци. За личния състав на полка участието в чехословашките събития стана по заповед и беше голяма изненада. За нашето отиване се разбра един месец, след като заминахме от България. А сега един-два месеца преди изпращането на контингентите се говори за това. Финансирането в днешно време на тези контингенти също е от съществено значение. То се явява бреме за бюджета на МО.

– Преди 50 години вие сте служели в Елховския полк, който влиза в Чехословакия. За този епизод в биографията ви бяхте многократно атакуван през годините на прехода. Промени ли се оттогава вашата оценка за събитията и за действията на Българската армия?
– Да, вярно е, че ме атакуваха, приписваха ми какви ли не неща. Почти всеки август журналистите ми напомнят за това. Опитваха се да ме накарат да се чувствам виновен единствено в това, че по независещи от мен обстоятелства съм участник в тези събития, макар и като командир на взвод. Заедно с това не можех да се съглася с някои, които се опитваха да хвърлят вината върху личния състав, взел участие през 1968 г. в Чехословакия. Винаги съм подчертавал, че със своите действия военнослужещите бяха безупречни и с поведението си по най-убедителен начин защитаваха честта на българския войник и с нищо не накърниха достойнството на местното население. След много години на размисли, на наблюдения и помъдряване, стигнах до извода, че българският войник беше изпратен в Чехословакия през 1968 г. в името на някакви интереси, които трудно бихме могли да наречем национални. Но така е с всички мисии зад граница.

– Офицерите имахте ли някаква предварителна информация за операция “Дунав”, както е името й. Или поне някакви сигнали, че такъв ход на събитията в възможен?
– Много години по-късно разбрах, че по време на подготовката на операция “Дунав” се е отделяло голямо внимание на оперативната маскировка. Тя се е провеждала по единен план и замисъл (в който участвали всички участващи държави) и е успяла да запази в тайна целите и плановете на подготвените мероприятия. Така сутринта на 21 август 1968 г. много от разузнаванията на различни държави, а и медиите са останали изненадани.

– Операцията с кодовото наименование “Дунав” е била строго пазена в тайна – за нея са знаели много тесен ограничен брой офицери. Така ли е било?
– Знаете ли, години след събитията в Чехословакия съм слушал много колеги от големите щабове – различни специалности и политици, да казват: “Аз знаех, много преди да влезнете”, на които никога не съм повярвал. Доколкото ми е известно – лично от тях, са знаели само министъра на отбраната армейски генерал Добри Джуров и началникът на ГЩ ген. Атанас Семерджиев. Даже в някои отношения сме “заблуждавани” и ние – преките участници, под предлог, че ще участваме в учения или съвместни учения на територията на бившия Съветски съюз.

– И какво всъщност се случи тогава?
– Фактите са следните: полкът се изнесе от България на 24 юли, а заповедта за нареждане на проникването на територията на Чехословакия е на 20 август 1968 г. и е подписана от 33 висши партийни функционери и политици. На личния състав беше забранена личната кореспонденция и комуникацията по техническите средства. Ние цял месец не разбрахме, че и 22-ри мотострелкови полк от Харманли се намира като нас на територията на Съветския съюз. Колкото до командването на полка, те са получили някаква информация още с преподчиняването на 128 мотострелкова дивизия (което е съвсем нормално), но останалите офицери не сме имали официално някаква предварителна информация. Вярно е, че по това време на прехода по море и жп транспорт, съмненията ни нарастваха и започваха да стават очаквани. Но ако ние се съмнявахме още, железничарите, проверяващи по гарите жп платформите, ни питаха “За Чехия ли пътувате?”. – На 21 юли 1968 г. полкът е вдигнат. Какво стана оттук нататък, как протече десантът? – На 21 юли в 03,00 часа през нощта полкът внезапно беше вдигнат по тревога и изведен с цялата си техника в район близо до село Бояново. Изнесохме се и се устроихме на лагер е непосредствена близост до армейския полигон “Ново село”.

Вечерта на 23 юли пък бяхме вдигнати по тревога и извършихме 110 км., а сутринта се разположихме в район в непосредствена близост до Военно-морската база “Атия”. После се разбра, че ще играем съвместно тактическо учение на територията на Съветския съюз. Вечерта нашият батальон беше натоварен на наши десантни кораби и в полунощ потеглихме. След две денонощия плаване се стоварихме в района около Иличовск, близко до Одеса, където пренощувахме и сутринта на 27 юли започнахме да се товарим на жп вагони.

– За къде пътувахте с тези вагони?
– Движихме се две денонощия преход над 1000 км и се разтоварихме на жп гара в Западна Украйна между градовете Ужгород и Мукачево. Впоследствие се разположихме в една дъбова гора южно от Мукачево на 35-40 км от границата с Чехословакия. Както десанта по море, така и изнасянето с жп транспорт на такова далечно разстояние протече много организирано. Така нашия полк извърши комбиниран марш – на собствен ход, по море и с жп транспорт. Такъв преход в историята на Българската армия – както преди, така и след това не е извършван.

– Денят преди да влезете в Чехословакия е 20 август. Какво ви бе съобщено тогава, как протече този ден?
– Денят 20 август започна необикновено. По командна линия се нареди провеждането на редица мероприятия, свързани с непосредствената подготовка, по важните от които бяха: дозареждане на техниката с гориво на 100%; зареждане във всяка машина (според броя на екипажа) хранителни продукти като неприкосновен запас за пет дни, пълненето на пълнителите с бойни патрони и налентоването на кутиите на картечниците (на всеки автомат по четири пълни пълнителя), раздаването на честотите и настройване на радиостанциите и т.н. Към края на деня започна и сформирането на колоната за извършване на преход 400 км.

– Имаше ли паника в реакцията на войниците по време на влизането в Чехословакия?
– Тревогата не беше малка, но паника нямаше. Особено в първите дни, когато обстановката още беше неясна. Голямата загриженост и тревога личеше по лицата на личния състав. Не бих скрил и това, че войниците усещаха и моята лична тревога и ме разбираха отлично. Близостта във възрастта ни позволяваше да нямаме тайни помежду ни. Те споделяха всичко с мен, като в същия момент изпълняваха безупречно поставените им задачи. Често правеха и предложения с цел по-голямата сигурност за всички нас.

– Сигурно началото на операцията е било най-трудно. Споделете нещо повече.
– Всяко начало е винаги трудно. Определена роля за трудностите ни изиграваха и местните, и другите средства за масова информация. Те непрекъснато тиражираха, че гладуваме от няколко дни, понеже тиловите ни са откъснати, в резултат на което сме станали много опасни. Това накара много граждани да ни търсят и да ни предлагат храна. Всичко това не отговаряше на истината.

– Вие тогава сте в много деликатно положение. Какви бяха отношенията ви с местните хора?
– Местните въпреки ни приемаха като “окупатори”, но непрекъснатите контакти създадоха известна близост и даде възможност да изучим в някаква степен езика. Това още повече засили връзките. Аз и моите войници се стремяхме да поддържаме коректни отношения с гражданите, които в по-голямата си част ни отвръщаха по същия начин. Между другото, местните хора знаеха много за България. Почти всеки втори човек, с който съм контактувал, беше посетил нашето Черноморие.

– Полкът ви е бил разположен в региона на Банска Бистрица. Какви бяха задачите които получихте?
– Сутринта в 4:00 са на 21 август 1968 г. полкът премина границата и на собствен ход в продължение на 20 часа премина 414 км. Разположи се в районите на Зволен и Банска Бистрица, като установи контрол върху важните административни и военни обекти – летище Зволен, пощата, телеграфа, радиото, редакциите на вестниците, клубовете на политическите партии, печатниците, милицията, казармените райони, складовете, вододайните зони и др. Щабът на полка с 2 мотострелкови батальона и част от щабните поделения устроиха лагер на 7 – 8 км западно от град Банска Бистрица, 1 мотострелкови батальон, танков батальон и тила в района на летището на Зволен, а 3 батальона в района на град Брезно.

– Какви задачи изпълнявахте конкретно вашият взвод?
– Много и най-разнообразни. Освен охраната на посочените по-горе обекти, патрулирахме охрана на военните комендатури, конвоиране на различни товари и др. Моят взвод получи задача за охрана на ретланслатора на радио “Банска Бистрица”, на една височина в планината на 7-8 км от града. Там бяхме непрекъснато в продължение на две седмици. След прибирането в лагера изпълнявахме различни задачи по конвоиране и патрулиране, охрана на редакцията на в. “Смер” в центъра на града, охрана на войскови складови райони и т.н.

– А имаше ли някакви привилегии, награди за бойците и командирите, участвали в събитията в Чехословакия, или пък добавки над офицерските заплати?
– Нямаше никакви привилегии нито за офицерите нито за войниците. Още повече пък някакво допълнително заплащане за това пребиваване три месеца извън страната. Войниците, които кандидатстваха във ВУЗ, бяха записани и приети без приемен изпит. Те нямаха възможност да се явят на приемните изпити, въпреки че много време преди това се готвеха. Не мога да кажа и че това е привилегия. Имаше и такива, които случайно попаднаха и системата ги изхвърли след това, ако нямат необходимите заложби.

– Кога за един такъв исторически факт като Пражката пролет през 1968 г., ще може да се говори без допълнителна емоция, а като част от времето, в което сме живели?
– Сигурно, когато нас – живите участници, вече ни няма. И за този исторически факт остават да пишат и говорят тези, които не са участвали.

Цветан Тотомиров е роден на 14 април 1943 г. в с. Реброво, Видинско. Завършил е висше военно училище и две военни академии. За 36 години преминава през всички командни длъжности в Българската армия. Като командир на мотострелкови взвод в Елхово участва в събитията в Чехословакия през 1968 г. Заради волята и принципността си е наречен “Железния”. Залага основите на военната реформа. Началник на Генщаба на Българската армия (1994- 1997 г.). 

Сподели